Читать «Уейуърд» онлайн - страница 130

Ръката му се закачи в разбитото стъкло, докато я вдигаше.

Той заби окървавен юмрук в друга част на похлупака.

И в трета.

Мъничките парченца стъкло се посипаха по градчето като остатъци от библейска градушка.

Пилчър залитна покрай масата и спря до жълтата къща на Итън.

Смаза я.

Смаза шерифския участък.

Смаза къщата на Кейт и Харолд Болинджър.

Изобщо не беше достатъчно.

Хвана масата, приклекна, вдигна я и я прекатури.

Дори след като Итън им разказа всичко и след като екранът беше смъкнат, хората останаха по местата си.

Никой не си тръгваше.

Някои бяха изпаднали в ступор. Зашеметени.

Други плачеха открито.

Сами.

Или на малки групи.

На раменете на половинките си, с които бяха принудени да живеят.

Емоцията в залата беше покъртителна. Като притихналата скръб по време на погребение. И в много отношения беше точно това. Хората скърбяха за изгубения си предишен живот. За всички любими, които нямаше да видят никога. За всичко, което им е било отнето.

Имаше толкова много неща за осъзнаване.

За оплакване.

И толкова много поводи за страх.

Итън седна при жена си и сина си зад завесата и ги прегърна.

— Толкова се гордея с теб — прошепна Тереза в ухото му. — Ако някога си се питал кой е най-добрият ти момент, току-що го преживя.

Той я целуна.

Бен плачеше.

— Онова, което ти казах днес на пейката… — започна той.

— Всичко е наред, синко.

— Казах, че не си ми баща.

— Не си го мислил.

— Мислех си, че господин Пилчър е добър. Че е Бог.

— Вината не е твоя. Той се е възползвал от теб. От всяко дете в училището.

— Какво ще стане сега, татко?

— Не зная, синко. Но каквото и да става, от този момент нататък животът ни си е отново наш. Това е единственото, което има значение.

Хората оглеждаха аберацията.

Съществото не беше едро, само петдесет и пет килограма. Итън си помисли, че малките му размери са били причината упойката да продължи действието си по-дълго, отколкото беше планирал.

Минаваше полунощ и той гледаше хората, чийто живот бе променил безвъзвратно.

Чу звънящия във фоайето телефон.

Звънът идваше от касата.

Итън отиде зад гишето и вдигна слушалката.

— Как си, шерифе?

Гласът на Пилчър беше завален от уискито и звучеше необичайно весело.

— Трябва да се срещнем утре — каза Итън.

— Давашлисисметкакаквонаправитокущо?

— Моля?

Пилчър заговори по-бавно, произнасяше отчетливо всяка дума.

— Даваш ли си сметка какво направи току-що?

— Мисля, че имам доста добра представа.

— Нима? Е, все пак ще ти кажа. Току-що се сдоби с град.

— Боя се, че не те разбирам.

Хората излизаха от залата и се събираха при касата.

— Не знаеш какво означава ли? Означава, че те вече са твои. Всички до един. Честито.

— Знам какво направи с дъщеря си.

Мълчание от другата страна на линията.

— Що за чудовище… — започна Итън.

— Тя ме предаде. Мен и всички в планината. Изложи жителите на Уейуърд Пайнс на опасност. Не им казваше просто за слепите места в града. А ги създаде. Саботира всичко, което…

— Тя беше твоя дъщеря, Дейвид.

— Дадох й всички възможности да…

— Твоя дъщеря.

— Трябваше да се направи. Може би не по този начин, но… Изгубих самообладание.