Читать «Уейуърд» онлайн - страница 132

— Разговаря ли с тях? — попита тя.

— Да.

— И?

— Все същото.

— Не е честно.

— Знам.

— Ами ако просто кажеш…

— Нямам думата по въпроса.

— Не можеш ли…

— Не ме карай. Моля те. — Той сниши глас и зашепна в ухото й. — Знаеш, че не мога да говоря за това. Знаеш, че ще има последствия.

— Убива ме да не разбирам.

— Погледни ме. — Той хвана лицето й в дланите си и я погледна в очите. Никой никога не я беше обичал като този мъж. — Ще минем през това.

Тя кимна и попита:

— Колко ще продължи?

— Не знам.

— Опасно ли е?

— Да.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се, че ще се върна. Той горе ли е?

— Още не се е върнал от училище.

— Опитах се да поговоря с него, но…

— Ще му бъде наистина трудно.

Той сложи ръце на кръста й.

— Виж, нищо не можем да направим по въпроса, така че нека се насладим на времето, с което разполагаме. Става ли?

— Добре.

— Да се качим за малко горе? Искам да остана с един хубав спомен за теб.

— Вечерята ще загори.

— Майната й на вечерята.

Тя лежеше в обятията му и гледаше през прозореца как небето се смрачава.

— Дори не мога да си представя какво ще бъде.

— Ти си силна. По-силна, отколкото сама си признаваш.

— Ами ако не се върнеш?

— Ако не се върна, знай едно. Времето, което прекарах с теб в тази долина, в тази къща, беше най-доброто в живота ми. По-добро от времето в предишния свят. Обичам те, Тереза. Лудо, завинаги и…

Тя го целуна и го издърпа върху себе си.

В себе си.

Отново плачеше.

— Просто се върни — каза тя. — Обичам те. Господи, толкова те обичам, Адам, не ме оставяй, моля те, не ме оставяй…

V

26

На последните остатъци светлина Тобаяс отвори подвързания в кожа дневник и прочете сигурно за хиляден път надписа на първата страница.

Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война.

Прелисти три четвърти от дневника до последната изписана страница.

От молива беше останала съвсем малка огризка.

Лулата догаряше.

Той натисна пепелта и дръпна силно. Реката ромолеше край него.

От мястото, на което седеше, слънцето вече не се виждаше, макар че продължаваше да осветява върха на планината от другата страна на реката, на около осемстотин метра над него.

Роякът абита като че ли се раздвижи.

Чуваше крясъците и писъците им, докато продължаваха по долината, оставяйки му свободен път към дома.

Започна да пише:

Ден 1308

Ще бъда съвсем кратък. Последна нощ в пустошта и толкова много емоции. Виждам планините около Уейуърд Пайнс от лагера си и с малко късмет утре следобед ще съм оставил студа зад гърба си. Има толкова много неща, които очаквам с нетърпение. Топло легло. Топла храна. Да поговоря с друго човешко същество. Да седна с чаша уиски и да разкажа на хората всичко, което видях.

Единствено аз разполагам с ключа, който ще спаси всички ни. Аз съм буквално единственият човек, който може да спаси света. Нося това знание на раменете си, но това всъщност няма значение.

Защото с приближаването си до Уейуърд Пайнс мога да мисля единствено за теб.

Не е минал нито един ден, без да мисля за теб. За времето, което прекарахме заедно. За това как те прегръщах онази последна нощ.