Читать «Уейуърд» онлайн - страница 126

„Макар че някои жители може да нямат проблеми с убиването на съседи и дори да се наслаждават, когато дойде времето за самата екзекуция, повечето ще изпитват безпокойство от проливането на кръв. Затова работата ви като водач на празненството е толкова важна за крайния успех. Вие давате тон на празненството. Вие създавате настроението. Напомнете им защо са били избрани почетните гости. Напомнете им, че празненството в крайна сметка запазва безопасността на Уейуърд Пайнс. Напомнете им, че отклоняването от правилата е хлъзгав път, който лесно може да прати всеки от тях в кръга при следващото празненство“.

— Всички познавате Кейт и Харолд Болинджър — каза Итън. — Мнозина от вас биха ги нарекли приятели. Сигурно сте делили хляб с тях. Смели сте се и сте плакали с тях. И може би си мислите, че това прави тази нощ труден хап за гълтане.

Пак си погледна часовника.

Бяха минали повече от три часа.

„По дяволите. Може да стане всеки момент“.

— Нека ви кажа за Кейт и Харолд. За истинските Кейт и Харолд. Те мразят този град!

Тълпата задюдюка агресивно.

— Излизат тайно през нощта и най-лошото е, че се срещат с други. Други като тях, които ненавиждат нашето малко кътче от рая. — Добави в гласа си малко ярост. — Как е възможно някой да мрази този град?!

За момент шумът бе оглушителен.

Той им махна с ръка да замълчат.

— Някои от тези хора, от тайните приятели на Болинджър, са тук, сред нас. Стоят в същата тази тълпа. Костюмирани и преструващи се, че са същите като вас.

— Не! — извика някой.

— Но дълбоко в сърцата си те мразят Уейуърд Пайнс. Огледайте се. Повече са, отколкото си мислите. Но аз ви обещавам — ще ги изкореним!

Беше леко, но докато тълпата ревеше отново, Итън усети как джипът се заклати едва доловимо на ресорите си.

— Така че следва да се запитаме — защо те мразят Уейуърд Пайнс? Тук имаме всичко, което ни е необходимо. Храна. Вода. Покрив над главите си. Безопасност. Нищо не ни липсва и въпреки това някои хора смятат, че това не е достатъчно.

Нещо удари металния покрив под краката на Итън.

— Те искат повече. Искат свободата да напуснат града. Да говорят това, което мислят. Да знаят на какво учат децата им в училище.

Дюдюкането продължи, но този път бе доста по-неубедително.

— Имат дързостта да искат да знаят къде са.

Дюдюкането спря напълно.

— Защо са тук.

Тълпата замлъкна, хората започнаха да накланят глави и да сбърчват чела, когато усетиха, че в речта на шерифа е настъпил неочакван обрат.

— Защо не им се позволява да се махнат.

Итън изкрещя през мегафона:

— Как се осмеляват!

„Гледаш ли това, Пилчър?“

Джипът се разтресе под краката му и Итън се зачуди дали тълпата може да чуе шума.

— Преди почти три седмици в една студена дъждовна нощ гледах от ей онзи прозорец — той посочи жилищната сграда с фасада към Главната, — докато вие пребивахте до смърт една жена — Бевърли. Тогава бяхте готови да ме убиете. Бог знае, че се опитахте. Но аз избягах. И сега стоя тук и се преструвам, че водя това извратено празненство.

— Какво правиш?! — извика някой.

Итън не обърна внимание.

— Ще ви попитам нещо — каза той. — Харесвате ли живота в Уейуърд Пайнс? Харесва ли ви да имате камери в спалните си? Харесва ли ви да не знаете нищо?