Читать «Уейуърд» онлайн - страница 123

Придържаше се към страничните улички.

Между Трета и Четвърта фаровете му осветиха трийсетина хлапета, които пресичаха тичешком и се кискаха зловещо като хиени — всичките костюмирани, с проблясващи в малките им ръце ножове.

Оглеждаше се за офицерите — те трябваше да са облечени в черно и да са въоръжени с мачете, — но така и не ги видя.

Зави по Първа и продължи на юг.

Спря джипа на пътя до пасищата.

Обърна колата и слезе.

Телефоните бяха спрели да звънят, но шумът от събиращата се тълпа растеше.

Сети се, че точно на това място преди четири нощи беше открил Алиса Пилчър.

Господи, колко бързо се беше стигнало до това.

Още не беше време да се появи, но скоро моментът щеше да настъпи.

„Още ли бягаш, Кейт?

Или са те хванали?

Влачат ли те в момента със съпруга ти към Главната улица?

Уплашена ли си?

Или на някакво ниво отдавна си била подготвена за това?

Готова този кошмар най-сетне да свърши?“

В покрайнините на Уейуърд Пайнс бе студено и тъмно.

Чувстваше се странно изолиран.

Сякаш стоеше извън стадион и слушаше шума на играта.

В града нещо избухна.

Пръсна се стъкло.

Чуха се възторжени викове.

Той изчака петнайсет минути, седнал на капака на джипа. Топлината на двигателя достигаше до него през метала.

Нека се съберат.

Нека да полудяват.

Нищо не можеше да се случи без него.

Ничия кръв нямаше да бъде пролята.

Пам отвори очи.

Беше тъмно.

Тя трепереше.

Главата й пулсираше.

Левият й крак гореше, сякаш някой бе откъснал парче месо от него.

Седна.

Къде се намираше, мамка му?

Беше адски студено и тъмно и последното, което си спомняше, беше как излиза от болницата след последната терапия за деня.

Момент.

Не.

Беше видяла джипа на Итън Бърк да се движи на юг извън града. Беше го последвала пеша…

Споменът я връхлетя.

Бяха се сбили.

И тя очевидно беше изгубила.

Какво беше направил с нея, по дяволите?

Когато се изправи, болката в крака я накара да извика. Посегна назад. Голямо парче от джинсите й беше срязано и на левия й крак имаше гадна рана.

Беше изрязал микрочипа й.

Проклет шибаняк!

Яростта й подейства като доза морфин. Не чувстваше болка дори когато се затича от оградата обратно към града, все по-бързо и по-бързо през тъмната гора. Електрическото бръмчене постепенно утихваше.

Писъците в далечината я заковаха на място.

Писъци на абита.

На много, много абита.

Но нещо не беше наред.

Как беше възможно да идват отпред?

Уейуърд Пайнс беше право напред.

Всъщност досега би трябвало да е стигнала пътя…

Мамка му.

Мамка му.

Мамка му.

Не знаеше колко дълго е тичала, но беше тичала здравата, въпреки болката. Беше се отдалечила най-малко на километър и половина от оградата.

Недалеч освен писъците на абитата, които явно бяха на голям рояк, чу как нещо приближава към нея — шумолене, пукане на клонки.

И можеше да се закълне, че ги надушва — воня на леш, от която очите й се насълзяваха и която се засилваше все повече.

През всичките си години никога не бе искала толкова силно да причини болка на някого.

Итън Бърк не само беше изрязал чипа й.

А по някакъв начин я беше замъкнал от другата страна на оградата, в онзи жесток и див свят.