Читать «Уейуърд» онлайн - страница 122

След дълга пауза машинният глас каза:

— Ако сте доволни от съобщението, натиснете едно. Ако искате да прослушате съобщението преди пускането му, натиснете две. За ново записване на съобщение натиснете три. За всичко останало натиснете четири.

Итън натисна едно и затвори телефона.

Стана.

„Дезърт Игъл“ блестеше под лампата на бюрото му.

Той го зареди, прибра го в кобура и отиде при килера, откъдето взе украсата за глава и наметалото от меча кожа.

Беше на три крачки от вратата, когато звъненето започна.

Първото прозвуча по радиото.

Пианото спря да свири.

Чу как пейката изскърца — Гейтър се изправяше.

Стъпките му се отдалечиха.

Чу се как вдига телефона.

Как казва:

— Ало?

После по говорителите тихо зазвуча гласът на Итън — съобщението, което бе записал току-що.

— Боже мой — прошепна Гейтър и радиопредаването прекъсна.

Итън тръгна по коридора, като си мислеше единствено за Кейт.

„Твоят телефон иззвъня ли?

Вдигна ли го и изслуша ли как гласът ми нарежда смъртта ти?

Мислиш ли, че съм те предал?“

Мина покрай бюрото на Белинда и излезе.

Нямаше луна, само пълно със звезди небе.

Беше чувал този звук и преди, в началото на собственото му празненство, но сега той му се стори още по-зловещ, защото напълно разбираше какво означава.

Стотици и стотици телефони, звънящи едновременно — целият град получаваше инструкции да убие двама от собствените си жители.

За момент той просто стоеше и слушаше, обхванат от почуда и ужас.

Звукът изпълваше долината като призрачни църковни камбани.

Някой изтича по улицата.

На няколко преки изпищя жена, макар че не можеше да се разбере дали от вълнение, или от болка.

Той тръгна по тротоара и погледна в джипа. Стъклата бяха затъмнени и тъй като единственият източник на светлина бе уличната лампа отсреща, бе невъзможно да различи каквото и да било вътре.

Внимателно отвори предната лява врата.

Никакъв звук.

Никакво движение.

Метна наметалото и украсата за глава на дясната седалка и седна зад волана.

Сякаш караше през стария си квартал в Сиатъл в нощта на Вси светии.

Навсякъде имаше хора.

По тротоарите.

По улиците.

Залитащи, с отворени буркани с алкохол в ръце.

И с факли.

С бейзбол ни бухалки.

Със стикове за голф.

Костюмите бяха готови и чакаха.

Мина покрай мъж със стар, изцапан с кръв смокинг. Беше въоръжен с дъска, единият край, на която бе оформен като дръжка, а по другия имаше набити парчета метал като на боздуган.

Всички къщи тънеха в мрак, но навсякъде се виждаха светлинки.

Лъчи на фенерчета шареха по храсти и алеи.

Светлинни конуси осветяваха клоните на дървета.

Дори зад волана Итън можеше да види разделението в събиращата се тълпа.

Как някои хора гледаха на празненството просто като на повод да се маскират, да се напият и да полудуват.

Как други вървяха с гневна целенасоченост — с ясното намерение да наранят, да причинят болка или най-малкото да се наситят на гледката на насилие.

Как някои почти не издържаха и вървяха към центъра на лудостта със сълзи в очите.