Читать «Уейуърд» онлайн - страница 120

Доводите му бяха предостатъчно и всички звучаха убедително.

Можеш да умреш всеки момент.

Можеш никога да не стигнеш до дома.

Не допускай да те изядат, без да си позволиш половин час удоволствие с лулата.

И въпреки това се беше сдържал. Нямаше логика. Шансовете да се върне бяха почти никакви. Но да отвори найлоновото пликче и да вдиша ароматната смес беше несъмнено един от най-щастливите моменти в живота му.

Напълни лулата, без да бърза.

Натъпка тютюна с пръст, като се погрижи всяко парченце да си легне идеално на мястото.

Тютюнът подхвана пламъка с готовност.

Той дръпна.

Господи, какъв аромат!

Димът започна да се вие на облаче около главата му.

Облегна се на ствола на дървото — може би последното дърво, на което щеше да спи през живота си.

Небето беше порозовяло.

Можеше да види цвета му в реката.

Пушеше, гледаше течащата вода и за първи път от цяла вечност се чувстваше като човешко същество.

23

В 20:00 Итън седеше зад бюрото си в участъка.

Телефонът иззвъня.

Итън вдигна и чу гласа на Пилчър:

— Доктор Митър ти е доста ядосан, Итън.

Образът на Пилчър, качващ се на масата за аутопсия и наръгващ дъщеря си, изплува в ума на Итън.

„Чудовище“.

— Чу ли това? — попита той.

— Кое?

Итън помълча пет секунди.

— Как отговарям, че изобщо не ми пука.

— Още си без чип и това не ми харесва.

— Виж, не исках отново да ме режат толкова скоро. Утре ще дойда в планината и ще приключим с въпроса.

— Случайно да си попадал на Пам?

— Не, защо?

— Трябваше да бъде в планината преди трийсет минути за една среща. Сигналът й още показва, че е в долината.

След като се върна в града, Итън бе минал по Главната и бе пъхнал незабелязано окървавения микрочип в чантата на една жена, с която се размина по тротоара. Рано или късно Пилчър щеше да започне да проучва данните от камерите. И щеше да разбере, че се е случило нещо, когато чипът на Пам задействаше някоя камера, но самата Пам не се появеше на екрана.

— Ако я видя, ще й предам, че я търсиш — каза Итън.

— Не че се безпокоя особено. Тя има навика да скита от време на време. В момента седя в кабинета си с бутилка чудесен скоч, гледам екраните на стената и очаквам началото на представлението. Имаш ли някакви въпроси?

— Не.

— Прегледа ли наръчника? Разбираш ли реда на обажданията? Инструкциите, които трябва да дадеш?

— Да.

— Ако Кейт и Харолд бъдат убити в гората или където и да било освен в центъра на Главната, ще те държа лично отговорен. Не забравяй, че имат тайни поддръжници, така че дай на първата вълна офицери малко повече време.

— Ясно.

— По-рано през деня Пам е доставила телефонните кодове в участъка.

— На бюрото ми са до наръчника, но ти и без това го виждаш, нали?

Пилчър само се разсмя. После каза:

— Знам за историята ти с Кейт Болинджър. И съжалявам, ако за теб това ще хвърли сянка върху преживяването…

— Сянка?

— … но празненствата не се случват толкова често. Понякога между тях минава година или две. Така че се надявам въпреки всичко да се забавляваш. Колкото и да ги мразя, в тези нощи има някакво истинско вълшебство.

В предишния си живот Итън си бе създал лошия навик да затръшва телефона, когато не харесваше човека или съобщението от другата страна. Този път обаче прояви мъдрост и намери сили да се сдържи.