Читать «Уейуърд» онлайн - страница 119

Тя влезе.

— Алиса? Скъпа?

Никой не отговори.

Тя тръгна към мониторите. Беше късно. Дъщеря й сигурно беше заспала на някое от канапетата.

Стигна до тях.

Не.

Бяха празни.

Бавно огледа помещението.

Може би Алиса се беше качила горе? Сигурно се бяха разминали, макар че изглеждаше малко вероятно.

Нещо върху бюрото на Дейвид привлече вниманието й.

Винаги го държеше безупречно чисто. Без никакви дреболии. Без абсолютно нищо.

А сега в средата му лежеше бял лист.

И нищо друго.

Тя отиде при бюрото и придърпа листа по полирания махагон, за да го прочете.

Скъпа Елизабет, Алиса идва с мен. Можеш да видиш сама края на историята си. Каквото е останало от нея. Дейвид.

Внезапно я споходи силно усещане за нечие присъствие.

Тя се обърна.

Арнолд Поуп стоеше на една ръка разстояние от нея. Беше се обръснал за празника. Висок, широкоплещест. С къса руса коса, почти красив. Очите му обаче убиваха всичко. Нещо в тях беше прекалено жестоко и безстрастно, когато те поглеждаха. Долавяше шампанското в дъха му.

— Не — каза тя.

— Съжалявам, Елизабет.

— Моля те.

— Харесвам те. Винаги съм те харесвал. Ще го направя колкото се може по-бързо. Но трябва да ми съдействаш.

Тя погледна ръцете му, очакваше да види нож или жица.

Но ръцете му бяха празни.

Краката й омекнаха. Призля й.

— Може ли само момент, моля? Моля?

Погледна го в очите..

Бяха студени, напрегнати и тъжни. Приготвяха се за нещо.

И половин секунда преди той да пристъпи към нея тя разбра, че няма да получи своя момент.

IV

22

Тобаяс протегна мръсните си ръце към топлината на огъня.

Беше си направил лагер на брега на реката, дълбоко в планините на някогашното Айдахо.

От мястото си можеше да гледа надолу как слънцето потъва в каньона.

Толкова близо.

По-рано през деня беше зърнал назъбения кръг скали, образуващи амфитеатъра на източната стена на Уейуърд Пайнс.

Единственото, което му пречеше да стигне оградата, беше роякът от поне хиляда абита в гората до южния край на града. Можеше да ги надуши дори от три километра. Ако продължаха да се движат и през нощта, пътят към дома щеше да бъде открит.

Изкушението да преспи на земята бе силно.

Нещо в идеята да легне на меките борови иглички му се струваше неимоверно привличащо.

Но това би било глупаво.

Вече беше направил подслона си на девет метра височина на един бор. Не помнеше колко много нощи бе спал по дървета. Можеше да преживее и още една.

И утре вечер, ако всичко минеше по план и той не се превърнеше в нечие ястие в последния си ден в пустошта, щеше да спи в топло легло.

Отвори раницата и бръкна дълбоко в нея.

Пръстите му докоснаха платнената торбичка с лулата, кибрита от хотел „Андра“ в Сиатъл и тютюна.

Подреди всичко на един камък.

Беше странно. Толкова много пъти бе мислил за този момент.

Беше го изграждал в ума си.

Последната му нощ в пустошта.

Беше взел половин килограм — максималното, което можеше да си позволи — и го бе приключил през първите месеци, но бе запазил достатъчно тютюн за една последна лула, ако стигнеше до този момент. Имаше толкова много нощи, през които едва не го беше изпушил.