Читать «Уейуърд» онлайн - страница 118

— Хей, можете ли да ми помогнете? — каза Хаслър.

— Не четохте ли меморандума?

— Не.

— В него е обяснено всичко.

— Не можете ли просто да ми помогнете?

Техникът въведе нещо на клавиатурата и продължи нататък.

Чу се пневматично съскане като пуснат газ под налягане и предният панел на машината се открехна няколко сантиметра.

Хаслър отвори вратата.

Машината представляваше тясна метална капсула. Вътре имаше малка седалка от черен материал с облегалки за ръцете и очертания на стъпала на пода.

„Направо си побъркан, ако влезеш в това нещо“ — прошепна гласец в главата му.

Въпреки това той го направи: влезе вътре и настани задника си на ледената седалка.

От стените изхвърчаха ремъци и се стегнаха около глезените и китките му.

Сърцето му заби бясно, докато вратата се затваряше, и той едва сега забеляза пластмасовата тръба на стената, завършваща с ужасяващо дебела игла.

Помисли си за лицето на Тереза, останало без капка кръв. Мамка му!

Над главата му се разнесе съскане. Не можеше да види газа, но внезапно надуши нещо като рози, люляк и лавандула.

Женски механичен глас каза:

— Моля, дишайте дълбоко. Насладете се на цветята, докато можете.

От другата страна на петсантиметровото стъкло се появи Пилчър.

— Всичко ще е наред — обеща механичният глас.

Пилчър беше без риза, усмихваше се гордо, вдигаше палци.

Хаслър вече не усещаше студ.

Не се страхуваше.

Зазвуча „Плетач на сънища“ на Гари Райт и той затвори очи. Искаше да се моли, да фиксира мислите си върху нещо красиво като бъдещето, новия свят и жената, с която щеше да го сподели.

Но подобно на всеки важен, определящ момент в живота му, всичко профуча твърде бързо.

Пам го чакаше в залата.

Беше облякла халат и държеше друг за Пилчър, преметнат през ръката й.

— Дъщеря ми? — попита той, докато пъхаше ръце в ръкавите.

— Готова е.

Той се огледа.

— Толкова е тихо. Понякога си мисля как ли ще изглежда това място, когато всички заспим.

— Дейвид!

Елизабет вървеше към тях през каменната зала.

— Търсих къде ли не. Къде е тя?

— Пратих Алиса в кабинета си преди да започне събличането.

— Здравейте, госпожо Пилчър — каза Пам. — Изглеждате прекрасно тази вечер.

— Благодаря.

— Със съжаление научих, че няма да дойдете с нас.

Елизабет впери поглед в съпруга си.

— Ти кога влизаш?

— Скоро.

— Не искам да оставам тук. Ще уредиш ли някой да ни откара с Алиса до Бойси?

— Разбира се. Както желаеш. Можеш да вземеш самолета.

— Е, мисля, че май е време да…

— Да. Защо не отидеш в кабинета ми, след малко ще дойда. Искам само да се погрижа за още едно нещо.

Пилчър загледа как жена му върви към входа на първо ниво.

Избърса очи.

— Не би трябвало да роня сълзи тази нощ. Поне не такива.

Елизабет излезе от асансьора.

Апартаментът им беше притихнал. Не го харесваше. Не й харесваше нищо от живота в тази планина. Цялата клаустрофобия. Чувството за изолация, с което така и не бе свикнала. Душата й сякаш се свиваше от смазващата тежест на живота с този човек, устремен единствено към целта си. Но тази нощ най-сетне тя и дъщеря й щяха да са свободни.

Двукрилата врата на кабинета на Дейвид беше отворена.