Читать «Уейуърд» онлайн - страница 115

— Моля те, не ми повишавай тон.

— Не ти повишавам тон, просто… Защо избра да ми го кажеш точно тази вечер? Откога си го решила?

— От доста време. Не исках да те разочаровам. Толкова пъти едва не го казах.

— Страхуваш ли се? Това ли е? Виж, напълно нормално е.

— Не е това.

Пилчър се облегна на възглавницата и се загледа в празните екрани.

— Целият ни съвместен живот беше насочен към тази нощ. Всичко беше насочено към тази нощ. И сега ти се отказваш?

— Съжалявам.

— Това означава, че се отказваш от дъщеря си.

— Не, не означава.

Той впери поглед в нея.

— Как така не означава? Обясни ми.

— Алиса е на десет. Ще влезе в средното училище. Не искам първият й танц да бъде в онова градче, което дори не е построено, след две хиляди години. Първата й целувка. Университетът. Обикалянето на света. Какво става с тези моменти?

— Ще ги изживее тогава. Е, поне някои от тях.

— Тя вече пожертва толкова много, откакто се преместихме тук. Животът й, моят живот е тук и сега, а ти не знаеш какво ни очаква в бъдещето. Не знаеш какъв ще бъде този свят, когато се събудиш.

— Елизабет, познаваш ме от двайсет и пет години. Нима някога съм направил или казал нещо, което да те накара да си помислиш, че бих позволил дъщеря ми да ми бъде отнета?

— Дейвид…

— Моля те, отговори ми.

— Не е честно спрямо нея.

— Не е честно ли? Тя получава възможност, която не е получавал никой човек. Да види бъдещето.

— Искам Алиса да има нормален живот, Дейвид.

— Къде е тя?

— Какво?

— В момента. Къде е дъщеря ми?

— В стаята си, събира си нещата. Ще останем на партито.

— Моля те. — Отчаянието в гласа му го изненада. — Как очакваш от мен да се разделя с дъщеря си…

— О, я се разкарай. — Сдържаната ярост проблесна в очите й. — Тя почти не те познава.

— Елизабет…

— Аз почти не те познавам. Нека не се преструваме, че това не е твоята мания. Твоята първа любов. А не аз. Нито Алиса.

— Това не е вярно.

— Проектът те погълна. През последните пет години те гледах как се променяш в нещо страшно неприятно. Прекрачи много граници и се питам дали изобщо осъзнаваш в какво си се превърнал.

— Направих онова, което трябваше да се направи, за да се стигне до тази нощ. Не дължа извинения никому. Още от самото начало казах, че нищо няма да ме спре.

— Е, надявам се в крайна сметка да си заслужава.

— Моля те, не го прави. Това трябва да е най-голямата нощ в живота ми. В нашия живот. Искам да си до мен от другата страна, когато всички се събудим.

— Не мога да го направя. Съжалявам.

Пилчър пое дълбоко дъх, издиша бавно и каза:

— Сигурно ти е било трудно.

— Нямаш представа.

— Ще останеш ли поне за партито?

— Разбира се.

Пилчър се наведе и я целуна по бузата.

Не можеше да си спомни кога го беше правил за последно. После каза:

— Трябва да поговоря с Алиса.

— Ще се сбогуваме след партито.

Тя стана.

Сива рокля „Шанел“.

Вълниста сребриста коса.

Той я гледаше как върви изящно към дъбовата врата.

Когато тя излезе, Пилчър отиде при бюрото си.

Вдигна телефона.

Набра.

Арнолд Поуп отговори на първото позвъняване.

Щеше да е най-доброто шампанско, което е вкусвал, ако можеше да го оцени, но нервите на Хаслър бяха опънати.