Читать «Уейуърд» онлайн - страница 109

Отиде до килера и го отключи.

Беше го отварял само веднъж. Причините да го избягва бяха чисто психологически. Нещата вътре олицетворяваха онова, което мразеше най-много в работата си и в този град. Онова, от което се бе ужасявал още от първия ден.

Костюмът на предшественика му беше окачен на месингова закачалка на стената.

По време на собственото си празненство Итън бе зърнал шериф Поуп само отдалеч и покрай паниката и страха не бе забелязал подробностите по костюма му.

Отблизо приличаше на наметало на някакъв демонски крал.

Изработено от кожата на кафява мечка с допълнителна подплата на раменете, закопчавано на врата с тежка верига. Самата козина беше сплъстена на някои места, вероятно от засъхнала кръв. Никой не си беше направил труда да почисти дрехата и тя вонеше като дъха на клошар — на стара кръв и разложение. Но тези неща не можеха да се сравняват с украшенията. Скалпът на всеки предишен почетен гост бе зашит за наметалото. Общо трийсет и седем. Най-ранният приличаше на сушена пастърма. Най-новите бяха все още бледи.

Украсата за глава беше на рафта над наметалото.

Централната част бе череп на аби. Челюстите му бяха широко разтворени и закрепени с метални пръчки. Върху темето бяха завинтени разклонени еленови рога.

На скобите на стената бяха закрепени сабя и пушка, които проблясваха праведно под светлината на лампата.

Телефонът иззвъня и Итън се сепна.

Рядко събитие.

Върна се в кабинета, заобиколи бюрото и вдигна на петото позвъняване.

— Шериф Бърк.

— Знаете ли кой се обажда?

Макар Тед да шепнеше, Итън позна гласа му.

— Да — каза той. — Как разбрахте, че съм тук?

— Как според вас?

Естествено — Тед го беше гледал през камерите.

— Безопасно ли е да разговаряме така? — попита Итън.

— Не за дълго.

— Ще научат ли?

— Рано или късно. Въпросът е дали ще има значение, когато научат?

— Какво точно означава това?

— Открих го.

— Кое?

— Нещото, което търсим. Беше заровено дълбоко, но нищо не може да бъде заличено напълно.

— И?

— Не по телефона. Може ли да се срещнем в моргата след двайсет минути?

— Разбира се.

— Доктор Митър тъкмо влезе в участъка ви. По-добре тръгвайте.

Итън чу гласове на заден план и Тед побърза да затвори.

В мига, в който Итън остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Кажи, Белинда.

— Шерифе, доктор Митър е дошъл да ви види.

„Да вкара отново чипа ми“.

— В момента съм малко зает. Би ли му предложила кафе? И го настани в чакалнята.

— Да, сър.

Итън отвори лявото чекмедже на бюрото си, взе кожения колан с кобура и го препаса.

Отиде при оръжейните шкафове и отвори средния.

Извади от него „Дезърт Игъл“, постави пълнител и го сложи в кобура.

После взе пушката „Модел 389“ с камуфлажна ложа и приклад и с оптичен мерник 4x32.

Телефонът му иззвъня отново.

Вдигна.

— Да, Белинда?

— Ъ-ъ-ъ, доктор Митър не иска да чака повече.

— Доктор, който не иска да чака? Виждаш ли иронията, Белинда?

— Моля, сър?

— Идвам.

Затвори и отиде при прозореца до оръжейния шкаф. Беше плъзгащ се. Отвори го, след което избута мрежата.

Прекрачи тромаво перваза и скочи зад редицата храсти, посадени покрай сградата.