Читать «Уейуърд» онлайн - страница 107

— Просто ми се прииска да те взема от училище. Нещо против да повървим до вкъщи?

Момчето не изглеждаше в настроение да се връща вкъщи с татко си, но въпреки това скри смущението си с достойнство. Обърна се към приятелите си и каза:

— Ще се видим по-късно.

Итън сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да идем на най-любимото ти място на света?

Минаха четири пресечки по Главната и пресякоха до сладкарницата „Сладкият зъб“. Някои от учениците ги бяха изпреварили — тълпи момчета и момичета бяха обсадили стотиците стъкленици с дъвчащи бонбони: „Сприй“, „Суит Тартс“, „Пикси Стикс“, „Край Бейби“, „Джоли Ранчър“, „Джоубрейкър“, „М&М“, „Старбърст“, „Пез“, „Скитълс“, „Сауър Пач Кидс“, „Нърдс“, „Смарти“, „Атомик Файърболс“ — нищо не липсваше от внушителния арсенал за разваляне на зъби. Итън знаеше, че подобно на всичко останало, сладкишите са били консервирани, но неволно си помисли, че ако има нещо, което би могло да остане непроменено в продължение на две хиляди години, то несъмнено е „Джоубрейкър“.

Двамата с Бен спряха при шоколадовия щанд. Домашно приготвени лакомства от всякакъв вид ги приканваха от витрината.

— Избирай каквото си искаш — каза Итън. Въоръжени с горещ шоколад и хартиена торбичка с всевъзможни сладки, двамата излязоха на тротоара.

Това бе най-оживеното време в Уейуърд Пайнс, след учебните часове, когато улиците бяха възхитително шумни и изпълнени с детски смях. Най-истинските часове на деня.

— Да седнем някъде — предложи Итън.

И поведе момчето през улицата до пейката на ъгъла на Главната и Девета.

Седнаха и започнаха да пият шоколада, да похапват лакомствата и да гледат минувачите.

— Помня, когато бях на твоите години — рече Итън. — Ти си много по-добро момче от мен. И по-умно.

Момчето го погледна. Имаше трохи около устата.

— Сериозно?

Итън си помисли, че с очилата и спуснатите наушници на шапката синът му прилича досущ на Ралфи от „Коледна история“.

— И още как. Аз бях гадно лайненце. Много устат. Много бунтарски настроен.

Това като че ли развесели Бен.

Той отпи от шоколада си.

— Училището беше просто училище — каза Итън. — Имахме домашни. Родителски срещи. Срочни оценки.

— Какво са срочни оценки?

— Оценките ти за срока. Сигурно не помниш училището в Сиатъл. Това тук е малко по-различно.

Бен се взираше в паважа между краката си.

— Какво има, сине?

— Не бива да говорим за това — каза той със сериозен, много тих глас.

— Бен, погледни ме.

Момчето вдигна очи.

— Аз съм шерифът на Уейуърд Пайнс. Мога да говоря, за каквото ми скимне. Нали разбираш, аз командвам в този град.

Момчето поклати глава.

— Не, не командваш.

— Моля?

Очите на Бен се напълниха със сълзи.

— Не можем да говорим за това — каза той.

— Аз съм ти баща. Няма нищо, за което двамата с теб да не можем да разговаряме.

— Ти не си ми баща.

Итън щеше да се почувства по-добре, ако бяха забили шило в корема му.

Остана без дъх.

Внезапно светът се размаза от сълзите в очите му.

Едва намери дар слово.

— Бен? Какви ги говориш?

— Не си истинският.

— Не съм истинският ти баща ли?

— Не разбираш. И никога няма да разбереш. Прибирам се.