Читать «Уейуърд» онлайн - страница 108

Бен понечи да стане, но Итън го прегърна и го задържа на пейката.

— Пусни ме!

— И кой според теб е истинският ти баща? — попита Итън.

— Не бива да говоря за…

— Кажи ми!

— Онзи, който ни защитава!

— От какво ви защитава?

Момчето го изгледа яростно, през сълзи.

— От демоните от другата страна на оградата.

— Бил ли си от другата страна на оградата? — попита Итън.

Момчето кимна.

— Кой ви заведе?

Сякаш беше попитал стена.

— Дребен възрастен мъж с бръсната глава и черни очи, нали?

Бен не отговори, но и мълчанието му беше отговор.

— Погледни ме, сине. Погледни ме. Какво искаш да кажеш с това, че не съм ти баща?

— Казах ти. Той ни закриля. Той се грижи за нас. Той е създал всичко това. Всичко, което имаме в Уейуърд Пайнс.

— Този човек не е Бог, ако това са ви…

— Не го казвай.

„Ако има поне една причина да изпепеля това място до основи, ето я — помисли си Итън. — Крадат децата ни“.

— Бен, на този свят има истини и лъжи. Слушаш ли ме? Няма по-истинско нещо от обичта на майка ти и моята към теб. Ти обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Човекът, който ви е завел отвъд оградата, не е Бог. Едва ли може да е по-далеч от това. Казва се Дейвид Пилчър.

— Познаваш ли го?

— Работя за него. Виждам го почти всеки ден.

Изведнъж пред тях се появи Меган Фишър.

Итън не я беше чул да приближава.

Сякаш се беше материализирала от нищото.

Тя клекна внимателно с вълнената си пола и постави ръка на коляното на Бен.

— Всичко наред ли е, Бенджамин?

Итън се усмихна насила.

— Всичко е наред, Меган. Тежък ден в училище. Сигурен съм, че знаеш как е. Нищо, което да не може да се оправи с едно отбиване до сладкарницата.

— Какво е станало, Бенджамин?

Момчето беше забило поглед в скута си, сълзите му капеха в горещия шоколад.

— Това е личен въпрос — каза Итън.

Думите му накараха Меган рязко да вдигне глава.

От приятната весела домакиня, която беше посрещнала Итън и Тереза в дома си, нямаше и следа.

— Личен ли?

Сякаш не разбираше значението на думата.

Сякаш Бен беше неин син, а Итън прекрачваше границите на допустимото.

— В училището в Пайнс — продължи тя — ние вярваме в общия подход към…

— Да, личен. Като гледайте си шибаната работа, госпожо Фишър.

Изражението й — пълен шок и отвращение — ясно показа на Итън, че никога досега не са й говорили по такъв начин. Определено не и откакто се беше събудила в Уейуърд Пайнс и бе заела властната си позиция.

Меган се изправи и го изгледа намръщено по онзи начин, по който могат единствено учителите.

— Те са наши деца, господин Бърк — каза тя.

— Как ли пък не — отвърна той.

Докато тя се отдалечаваше ядосано по тротоара, Бен се изтръгна от прегръдката на баща си и побягна по улицата.

— Добър ден, Белинда — каза Итън, щом влезе в участъка.

— Добър ден, шерифе.

Дори не вдигна очи от картите.

— Някакви обаждания?

— Не, сър.

— Някой да е минавал?

— Не, сър.

Той почука по бюрото й, докато минаваше покрай нея.

— Надявам се да си в настроение за голямо забавление довечера.

Усещаше погледа й върху себе си, докато вървеше към кабинета си, но не се обърна.

Окачи шапката си на закачалката.