Читать «Уейуърд» онлайн - страница 106

Тереза спеше под цяла планина одеяла.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Ела с мен в банята.

Водата във ваната беше единственото горещо нещо в къщата — но великолепно горещо.

Парата замъгли огледалото над мивката, прозореца над ваната. Стените сякаш започнаха да се потят.

Тя го разбра.

Влезе във ваната и се отпусна между краката му.

От телата им водата във ваната се качи само на един пръст под ръба. Топлата мъгла бе толкова гъста, че Итън почти не виждаше мивката.

Той завъртя кранчето с крак, за да изпълни банята с шума на течаща вода. Придърпа Тереза към гърдите си. Дори в горещата вода кожата й бе хладна на допир. Ухото й бе точно до устните му и положението беше толкова идеално за разговор, че той се учуди как не се е сетил за него по-рано.

Парата ги обгръщаше.

— Хората на Кейт не са убили жената, чиято смърт разследвам — каза Итън.

— Тогава кой го е направил?

— Пам, някой друг от хората на Пилчър или самият той.

— Да убие собствената си дъщеря?

— Не го знам със сигурност, но така или иначе довечера ще има празненство.

— За кого?

— За Кейт и Харолд.

— Господи! И като шериф ти трябва да го водиш?

— Да.

— Не можеш ли да го предотвратиш?

— Не искам да го предотвратявам.

— Итън. — Тя завъртя глава да го погледне. — Какво става?

— По-добре да не знаеш.

— В случай че не се получи ли?

— Да.

— Колко реална е тази възможност?

— Много. Но снощи разговаряхме за това. Обещах ти, че ще оправя нещата дори това да означава, че ще рискуваме да изгубим всичко.

— Знам. Просто…

— Става малко различно, когато нещата станат истински. Между другото, Пам знае за нас. Че сме излизали снощи.

— Казала ли е на някого?

— Не и се обзалагам, че няма да го направи, поне не преди празненството.

— Ами ако каже нещо след него?

— След това вече няма да има значение. Но виж, не е нужно да го правя. Можем просто да се влеем в редиците. Да изживеем остатъка от живота си като прилични скромни граждани. Аз ще бъда шериф. Това си върви със своите привилегии. Нямаме да изплащаме ипотеки. Нямаме сметки. Всичко ни е осигурено. Преди работех до късно. Сега винаги ще си бъда у дома за вечеря. Ще имаме повече време заедно като семейство.

— Част от мен се пита дали бих могла да приема това, нали разбираш? — прошепна Тереза. — Просто да се установя. Но това няма да е живот, Итън. Не и при тези условия. — Тя го целуна. Устните й бяха омекнали от парата и топлината. — Така че направи каквото е нужно и знай, че каквото и да стане, аз те обичам и че през последните двайсет и четири часа се чувствам по-близо до теб, отколкото през последните ни пет години брак в Сиатъл.

Към средата на следобеда снегът вече беше изчезнал.

Итън стоеше под синьото зимно небе до оградата на училището.

Децата излизаха тичешком от тухлената сграда надолу по стълбите. Итън забеляза Бен да излиза с двама приятели, метнали раници на гръб. Разговаряха, смееха се.

Колко нормално изглеждаше всичко.

Деца в края на учебния ден.

Нищо повече.

Бен стигна до тротоара. Още не беше видял баща си.

— Здрасти, сине — каза Итън.

Бен спря, приятелите му също.

— Татко. Какво правиш тук?