Читать «Внимавай какво си пожелаваш» онлайн - страница 2

— Веднага ще повикам такси до летището и ще взема първия полет до Лондон.

— Аз отивам направо в болницата — каза Ема. Не добави нищо повече и за момент Хари се запита дали връзката не е прекъснала. После Ема прошепна: — Искат някой да разпознае трупа.

Ема затвори, но й трябваше известно време да успее да събере достатъчно сили, за да стане. Накрая прекоси с несигурна крачка стаята: наложи й се да се подпира на мебелите, подобно на моряк по време на буря. Отвори вратата на кабинета. Марсдън стоеше в хола с наведена глава. Никога не беше виждала стария прислужник да показва каквито и да било чувства пред член на семейството и едва разпозна повехналата фигура, която се подпираше на полицата на камината. Обичайната му маска на самообладание беше сменена от жестоката реалност на смъртта.

— Мейбъл ви е приготвила ръчен багаж, мадам — като пребит рече той. — И ако ми позволите, ще ви откарам до болницата.

— Благодаря, Марсдън, много мило от твоя страна — отвърна Ема, докато той й отваряше външната врата.

Докато слизаха по стъпалата към колата, Марсдън я хвана под ръка. За първи път докосваше господарката си. Отвори вратата, тя се качи и се отпусна върху кожената седалка като грохнала старица. Марсдън запали, превключи на скорост и пое по дългия път от Имението към болница „Принцеса Александра“ в Харлоу.

Едва сега Ема се сети, че не се е обадила на брат си и сестра си, за да им каже за станалото. Реши, че ще го направи вечерта, когато бе по-вероятно Грейс и Джайлс да са сами. Не искаше да им съобщава новината в присъствието на други хора. Изведнъж изпита остра болка в корема, сякаш някой я беше пронизал. Как щеше да каже на Джесика, че никога вече няма да види брат си? Дали някога щеше да бъде отново същото весело дете, което тичаше след Себ като послушно паленце, въртящо опашка и изпълнено с неподправено обожание? Джесика не биваше да научава новината от някого другиго, което означаваше, че Ема трябваше да се върне в Имението колкото се може по-бързо.

Марсдън отби в предния двор на местния гараж, където обикновено зареждаше бензин в петък следобед. Когато забеляза мисис Клифтън на задната седалка на зеления „Остин А30“, служителят на колонката докосна козирката на фуражката си. Ема не отговори и младежът се запита дали не е сгафил нещо. Напълни резервоара и вдигна капака да провери маслото. След като приключи, отново отдаде чест, но Марсдън потегли, без да каже нито дума и без обичайните шест пенса бакшиш.

— Какво им става? — помърмори младежът, докато колата се отдалечаваше.

След като излязоха отново на пътя, Ема се опита да си спомни точните думи на приемащия наставник на Питърхаус, с които той й съобщи новината. „Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мисис Клифтън, но синът ви е загинал при автомобилна злополука.“ Като се изключи това сурово съобщение, мистър Паджет като че ли знаеше съвсем малко — но пък и беше само приносител на новината, както сам се изрази.

Въпросите продължаваха да се блъскат в ума й. Защо синът й е пътувал за Кеймбридж с кола, след като само няколко дни по-рано му беше купила билет за влака? Кой е карал, Себастиан или Бруно? Защо са се движели прекалено бързо? Гума ли бяха спукали? Била ли е замесена друга кола? Въпросите бяха много и тя се съмняваше, че някой знае всички отговори.