Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 66

— Може и да се подиграваш — рече Джайлс, — но един джентълмен не постъпва така.

— Не ме разсмивай, ако обичаш. Един джентълмен едва ли би помъкнал мен и Ема по съдилищата заради завещанието на майка ни.

— Това беше удар под кръста — каза Джайлс, докато отпиваше поредната голяма глътка уиски. — Но предполагам, че съм си го заслужил. И е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си. Ще ми простите ли някога?

— Аз ще ти простя, ако дойдеш на партито ми и се извиниш на сестра си и на най-стария си приятел, че си такъв дръвник.

— Не съм сигурен, че мога да се изправя пред тях.

— Изправил си се срещу цяла немска батарея, въоръжен само с няколко ръчни гранати и пистолет.

— И бих го направил отново, ако това би убедило Ема и Хари да ми простят.

Грейс стана, прекоси стаята и коленичи до брат си.

— Разбира се, че ще ти простят, загубеняк такъв.

И го прегърна, а Джайлс сведе глава.

— Много добре знаеш, че майка не би искала да се разделим заради онази жена — добави Грейс.

Докато минаваше покрай табелата, показваща пътя за Кеймбридж, Джайлс си мислеше, че все още не е късно да се върне, макар да знаеше, че ако го направи, може никога да не получи втори шанс.

Когато влезе в университетското градче, усети академичната атмосфера навсякъде около себе си. Млади мъже и жени с роби с различна дължина бързаха във всички посоки. Гледката му навя спомени от неговото пребиваване в Оксфорд, прекъснато ненавременно от хер Хитлер.

Когато Джайлс след пет години се върна в Англия, след като избяга от лагер за военнопленници, директорът на Брейсъноус му предложи да продължи в стария си колеж и да довърши образованието си. Но той вече бе двайсет и пет годишен кален в битките ветеран и смяташе, че моментът е отминал, както бе отминал и за толкова много други млади мъже от неговото поколение, в това число и за Хари. Освен това се бе появила възможност за нова битка и той не можеше да устои на предизвикателството да се бори за място на зелените скамейки на Камарата на общините. „Не съжалявам“, помисли си Джайлс. Е, все пак съжаляваше мъничко.

Излезе на Грейндж Роуд, зави надясно и паркира на Сиджуик авеню. Мина под арката с надпис „Нюнам Колидж“, основан през 1871, преди жените да получат правото да получават научни степени, от един загледан в бъдещето мечтател, който вярвал, че подобно нещо е можело да се случи още по негово време. Не се беше случило.

Джайлс спря във фоайето и тъкмо се канеше да попита къде се провежда партито на мис Барингтън, когато портиерът каза:

— Добър вечер, сър Джайлс, сигурно търсите зала „Сиджуик“.

Познаха го. Връщане нямаше.

— Направо по коридора и нагоре по стълбите, третата врата отляво. Няма как да я пропуснете.

Джайлс тръгна в указаната посока, като се размина с десетина студентки с дълги черни поли, бели блузи и академични роби. Те изобщо не му обърнаха внимание, но пък и защо да го правят? Той бе на трийсет и три, почти два пъти по-възрастен от тях.

Изкачи стълбите и нямаше нужда от допълнително упътване, защото чу оживените гласове и смеха много преди да стигне третата врата отляво. Пое дълбоко дъх и се опита да влезе незабележимо.