Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 3

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Бартоломю — отвърна лорд канцлерът.

— За мое голямо съжаление трябва да ви съобщя — каза Бартоломю, — че лорд Харви е починал снощи в линейката на път за болницата.

И двамата знаеха, че това не е вярно. Лорд Харви, дядото на Джайлс и Ема Барингтън, беше припаднал малко преди да удари звънецът за гласуване. И двамата обаче бяха наясно с вековната традиция — ако член на някоя от двете камари умре, докато Парламентът е в сесия, следва да се проведе пълно разследване на обстоятелствата около смъртта му. За да се избегне тази неприятна и ненужна шарада, „починал на път за болницата“ беше приетата фраза за подобни случаи. Обичаят беше от времето на Оливър Кромуел, когато членовете на Парламента можели да идват въоръжени в залата и при всеки смъртен случай имало вероятност да е използвано оръжие.

Лорд канцлерът бе натъжен от смъртта на лорд Харви — колега, когото харесваше и комуто се възхищаваше. Искаше му се само секретарят му да не му беше напомнял един от фактите, които бе записал със спретнатия си калиграфски почерк под името на Джайлс Барингтън — че лорд Харви не беше успял да гласува след припадъка си и че ако го беше направил, гласът щеше да бъде в полза на Джайлс. Това щеше да реши въпроса веднъж завинаги и той щеше да се наспи тази нощ. А сега от него се очакваше да решава въпроса веднъж завинаги.

Под името на Хари Клифтън беше записал друг факт. Когато преди половин година беше разглеждан първоначалният апел, членовете на Правната комисия се бяха произнесли с четири срещу три гласа Клифтън да наследи титлата и, както се казваше в завещанието, „всичко, което върви към нея“.

На вратата отново се почука и се появи пажът, облечен в поредния костюм, взет сякаш от творба на Гилбърт и Съливан, за да му съобщи, че церемонията започва пак.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Дънкан.

Щом пажът хвана полите на дългата черна мантия на лорд канцлера, Дейвид Бартоломю пристъпи напред и отвори двойната врата на приемната, за да може господарят му да поеме на седемминутното си пътуване до залата на Камарата на лордовете.

Щом виждаха приближаващия лорд канцлер, членове, представители и служители на камарата бързо отстъпваха настрани, за да не му се изпречват по пътя към залата. Докато той минаваше покрай тях, те се покланяха ниско — не на него, а на суверена, когото представляваше. Лорд канцлерът продължи по червения килим на коридора със същото темпо, с което бе вървял всеки ден през последните шест години, за да влезе в залата при първия удар на Биг Бен, отброяващ десет часа.

Обикновено (а днешният ден не бе обикновен) при влизането си в камарата биваше посрещнат от неколцина членове, които ставаха почтително от червените банки, покланяха се и оставаха прави, докато епископът провеждаше сутрешната молитва, след което започваше разглеждането на дневния ред.

Не и днес. Много преди да стигне до залата, лорд канцлерът чу глъчката. Дори той се изненада на картината, която се разкри пред него, когато влезе. Червените банки бяха така претъпкани, че някои членове се бяха изнесли на стълбите пред трона, а други стояха в дъното, неспособни да си намерят места за сядане. Единственият друг случай, в който помнеше подобна навалица бе, когато Негово Величество изнасяше своята Кралска реч, в която съобщаваше на членовете на двете камари за законите, предложени от правителството за следващата сесия на Парламента.