Читать «Греховете на бащата» онлайн - страница 138

— Няма да слизам долу — каза Филис след няколко опита да се сбогува. — Само ще се покажа като глупачка. По-добре просто да си спомняш за старата баба Филис, която не обича да я прекъсват по време на бридж. Когато ни посетиш следващия път, скъпа, доведи Хари и Себастиан. Искам да видя мъжа, който е пленил сърцето ти.

От улицата пред къщата се чу клаксон на такси.

— Време е да вървиш — рече Филис. — Побързай.

Ема я прегърна за последен път и тръгна, без да поглежда назад.

Паркър я чакаше на входа. Куфарите вече бяха натоварени. Веднага щом я видя, той й отвори вратата и побърза да отвори и задната врата на колата.

— Довиждане, Паркър — каза Ема. — И благодаря за всичко.

— За мен беше удоволствие — отвърна той. Тя тъкмо се канеше да се качи в таксито, когато Паркър добави: — Ако позволите дързостта ми, бихте ли ми позволили да направя едно наблюдение?

Ема го погледна малко изненадано.

— Разбира се.

— Толкова много ми хареса дневникът на мистър Клифтън, че се надявам скоро да се върнете в Ню Йорк заедно със съпруга си — каза Паркър.

Не след дълго влакът се носеше към столицата, а Ню Йорк остана далеч назад. Ема откри, че не може да чете или спи за повече от няколко минути. В мислите й непрекъснато нахлуваха Филис, мистър Гинзбърг, Алистър, мистър Джелкс, детектив Коловски и Паркър.

Помисли си какво трябва да свърши, след като пристигне във Вашингтон. Първо трябваше да иде в посолството на Великобритания и да подпише някакви формуляри, които ще й позволят да пътува с посланика до Лондон благодарение на низвергнатия Рупърт Харви. „Не се подигравай, дете“ — чу укорителния глас на Филис, след което заспа. В сънищата й се появи Хари, този път с униформа, усмихваше се. Ема се събуди със стряскане, очакваше да го види в купето.

След пет часа влакът влезе в Юнион Стейшън. Ема, естествено, имаше трудности с разтоварването на куфарите на перона. Притече й се на помощ един носач, бивш военен с една ръка. Той й намери такси, благодари за бакшиша и й отдаде чест с лявата ръка. Още един от хората, чиято съдба бе решена от война, която не бе обявявал.

— До британското посолство — каза Ема, след като се настани в таксито.

Шофьорът я остави на Масачузетс авеню пред железен портал с флага на Великобритания. Двама млади войници забързаха да й помогнат с багажа.

— При кого отивате, мадам? — Английски акцент с американски подбор на думите.

— При мистър Рупърт Харви — отвърна тя.

— Командир Харви. Разбира се — каза ефрейторът, взе нещата й и я поведе към един кабинет в задната част на сградата.

Ема влезе в голямо помещение. Много хора, повечето с униформи, сновяха забързано във всички посоки. Никой не вървеше спокойно. От множеството се появи висок мъж и я поздрави с огромна усмивка.

— Аз съм Рупърт Харви — каза той. — Съжалявам за организирания хаос, но така е винаги, когато посланикът се връща в Англия. Този път е дори по-лошо, защото през последната седмица имахме и посетител, министър от кабинета. Всички документи са готови — добави той и се върна при бюрото си. — Само трябва да видя паспорта ви.