Читать «Греховете на бащата» онлайн - страница 136

— И каква е лошата новина? — попита Ема.

Филис сведе глава, тъй като не одобряваше демонстрацията на емоции.

— Нямаш представа колко много ще ми липсваш, детето ми — тихо рече тя. — Ти си дъщерята, която никога не съм имала.

— Подписах договора тази сутрин — каза Гинзбърг и вдигна чашата си.

— Поздравления — рече Алистър и всички на масата вдигнаха чаши.

— Моля за извинение, но май аз съм единствената, която не разбира нищо — каза Филис. — Щом сте подписали договор, който не позволява на издателството ви да публикува по-ранната работа на Хари Клифтън, какво точно празнуваме?

— Фактът, че тази сутрин внесох сто хиляди долара на Сефтън Джелкс по сметката на фирмата — отвърна Гинзбърг.

— А аз получих чек за двайсет хиляди долара от същия източник — каза Ема. — Колкото е авансът на Лойд за работата на Хари.

— Не забравяй също и чека за десет хиляди за мисис Клифтън, който ти не взе, но аз се погрижих за него — напомни й Гинзбърг. — Честно казано, в крайна сметка всички спечелихме от това, а след подписването на договора хубавите неща тепърва предстоят за следващите петдесет години.

— Възможно е — не отстъпваше Филис, — но аз съм доста ядосана, че позволихте на Джелкс да се измъкне с убийството.

— Мисля, че все още ще го откриете сред смъртниците, мисис Стюарт — отвърна Гинзбърг. — Макар да съм съгласен, че му отсрочихме екзекуцията с три месеца.

— Още повече ме объркахте — призна Филис.

— В такъв случай позволете да обясня — рече Гинзбърг. — Разбирате ли, договорът, който подписах днес, не беше с Джелкс, а с „Покет Букс“ — издателство, купило правата да публикува всички дневници на Хари с меки корици.

— Какво по-точно означава „меки корици“? — попита Филис.

— Мамо, меките корици ги има от години — обади се Алистър.

— Също като банкнотата от десет хиляди долара, но аз никога не съм виждала такава.

— Майка ви има право — рече Гинзбърг. — Всъщност именно това може да обясни защо Джелкс се хвана. Мисис Стюарт е представител на цяло поколение, което никога не би приело издаването на книги с меки корици и не би се докоснало до такива.

— Какво ви накара да осъзнаете, че Джелкс не е напълно запознат с идеята за книги с меки корици? — попита Филис.

— Франсис Скот Фицджералд — каза Алистър.

— Как така?

— Алистър ни каза — обясни Ема, — че ако Джелкс е готов да се срещне с нас в кабинета си без присъствието на юрист, това означава, че не е съобщил на съдружниците си, че съществува липсваща тетрадка, и че ако тя бъде публикувана, ще съсипе репутацията на кантората повече и от „Дневникът на един осъден“.

— Тогава защо Алистър не дойде на срещата, за да запише всичко казано от Джелкс? — попита Филис. — В края на краищата този тип е един от най-хлъзгавите адвокати в Ню Йорк.

— Именно това е причината да не пожелая да присъствам, майко. Не искахме да има нищо записано и бях убеден, че Джелкс ще е достатъчно арогантен да си помисли, че си има работа само с някакво си момиче от Англия и с издател, когото със сигурност може да подкупи. Иначе казано, хванахме го по бели гащи.