Читать «Върховният повелител» онлайн - страница 7

Тя потрепери. „А аз спя всяка нощ в къщата на мъжа, когото те се опитват да убият”.

Може би затова Лорлън все още не беше намерил начин да се справи с Акарин? Може би той знаеше, че Акарин има основания да използва черната магия. Може би той изобщо не възнамеряваше да сваля Акарин.

„Не – помисли си тя. – Ако намеренията на Акарин бяха почтени, аз нямаше да съм негова заложничка. Ако той можеше да докаже, че има основателни причини за поведението си, щеше да се опита да го направи и нямаше да допусне двама магьосници и един ученик постоянно да търсят начини да го победят. И ако е загрижен за моето благополучие, защо ме държи в седалището си, където и аз съм застрашена от убийците?”

Сония беше сигурна, че Лорлън е загрижен за нея. Ако той знаеше, че Акарин има основателни причини за поведението, би й казал. Той не би допуснал тя да вярва, че е в по-лоша ситуация, отколкото е в действителност.

Тя изведнъж си спомни за пръстена на Лорлън. Вече повече от година в града се носеха слуховете за убиец, който носи сребърен пръстен с червен скъпоценен камък. Същият като на Лорлън.

Но това сигурно беше съвпадение. Тя познаваше отчасти съзнанието на Лорлън и не можеше да си го представи да убива някого.

Сония достигна вратата на седалището, спря се и си пое дъх. А ако мъжът, когото Акарин беше убил, не бе убиец? А ако беше сачакански дипломат, разкрил престъпление на Акарин, и Върховният повелител го беше примамил в седалището си, за да го убие... и тогава бе открил, че мъжът е магьосник?

Стига! Достатъчно!

Тя тръсна глава, сякаш по този начин можеше да се отърве от това безплодно подозрение. Обмисляше тези възможности от месеци, като си припомняше отново и отново какво беше видяла и чула. Всяка седмица гледаше към Акарин през масата по време на вечеря и й се искаше да има куража да го попита защо се е заел с изучаването на черната магия, но винаги премълчаваше. След като не беше сигурна дали отговорът ще е искрен, защо да си прави труда да го пита?

Сония се пресегна и поглади дръжката на вратата с пръсти. Както винаги, дръжката се завъртя при най-лекия допир. Девойката пристъпи вътре.

Високата, тъмна фигура на наставника й се надигна от един от столовете в гостната. Сония почувства познатия пристъп на страх и го прогони. Покрай главата й се понесе кълбо от светлина. Очите на Акарин останаха в сенките. Едното крайче на устните му се повдигна, сякаш се забавляваше.

— Добър вечер, Сония.

Тя се поклони.

— Върховни повелителю.

Той направи жест с бледата си длан, сочейки стълбището. Тя остави чантата си с книги и записки, и тръгна нагоре по стълбите. Той я последва, заедно с носещото се в средата на стълбището кълбо от светлина. Когато достигна втория етаж, Сония тръгна по коридора и влезе в стая, обзаведена с голяма маса и няколко стола. Във въздуха се носеше възхитителен аромат, който накара стомаха й тихичко да изкъркори.