Читать «Тайният орден» онлайн - страница 77

— Попаднахте ли на още нещо необичайно?

— Всеки ден попадаме на местопрестъпления с въжета и макари и малки кукли.

— Кукли ли? — повтори Харват.

— Да, беше пъхната в обувката на Пенинг.

— Той само една обувка ли имаше?

— Според нас другата е паднала, някой скитник я е прибрал или нещо от този сорт. Издирваме я.

— Не се съмнявам — отвърна Харват. — Нека те попитам нещо за обувката на жертвата. Подметката беше ли боядисана в зелено?

— Да.

— А куклата? Приличаше ли на малък дявол?

— Откъде знаеш? — присви очи партньорът.

— Хилеше се и държеше свитък, нали? — не спираше Харват.

— Какво, по дяволите, става тук? Как разбра?

— Намираме се в сградата на Дървото на свободата — разпери ръце Харват, сякаш нямаше нищо по-очевидно.

Онзи повтори иронично жеста с ръцете и додаде:

— Очевидно е, че сме във Фенуей Парк. И какво от това?

— Няма значение. Не е важно.

Трябва да се признае, че Кордеро разбра за какво става дума и че то е важно, разбра също, че Харват знае много повече, отколкото споделя с тях.

— Сал, ще ни оставиш ли за няколко минути? — помоли го тя.

Партньорът ѝ изгледа Харват, после нея. Не му харесваше да го отпращат, все едно е някой натрапник, и гордостта му естествено беше засегната. Постоя така миг-два, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно не успя да се сети какво.

— Няма проблем — рече той накрая. — И без това трябва да поговоря с униформените и да разбера какво става наоколо.

— Благодаря ти, Сал. Идвам след малко — обеща Кордеро.

— Господин Харват — обърна се партньорът ѝ към госта им, подчертавайкигосподин, сякаш за да изтъкне факта, че той не принадлежи на техните среди на защитници на закона. След това се завъртя на тока на евтините си обувки и се отдалечи.

— Интересен мъж — отбеляза Харват, когато онзи вече не можеше да ги чуе.

— Имаше най-добри намерения.

— От колко време сте партньори?

— Шест години. Най-добрият полицай, когото познавам. Лоялен и никой не познава улицата толкова добре, колкото него.

— Мен обаче не ме хареса.

— Виждам, че това направо те съсипва.

— Чувствам се несигурен така.

Кордеро едва потисна смеха си.

— От теб наистина се излъчва несигурност — усмихна се тя. — Първото, което забелязах, като те видях.

— Кое беше второто?

— Ела с мен — рече тя, правейки се, че не е чула въпроса. — Искам да ти покажа нещо. Откъде знаеш за обувката и куклата? — попита тя, докато вървяха.

— Внимавал съм в училище.

— И какво изучавахте в това училище?

— Американска история — рече Харват. — Колонистите от Бостън окачили чучело на Андрю Оливър, човека, избран от крал Джордж, за да въведе Закона за таксовите марки. Провесили го на клоните на един бряст точно тук и оттогава мястото се нарича Дърво на свободата. До него оставили и ботуш на британски кавалерист с боядисана в зелено подметка. Посланието било: майната им на Гренвил и Бют, двамата министър-председатели, свързани със Закона за таксовите марки. Вътре в ботуша пъхнали кукла на ухилено дяволче, стиснало свитък, на който се виждали думите „Закон за таксовите марки“.