Читать «Тайният орден» онлайн - страница 75

Прибра обратно фенерчето в джоба си и се наведе да разучи контейнера отвън. Намери това, което търсеше, до самото дъно. Изглежда контейнерът е бил напълнен с вода, но някой бе пробил отвор до дъното, за да ѝ позволи да изтече. Но защо?

Харват се изправи, отиде до дъската и разгледа всичко отново. Тогава се сети. Убиецът или убийците си бяха отишли много преди Хърман Пенинг да издъхне.

Сега всичко си дойде на мястото и онова, което в началото му се бе сторило изобретателност, придоби размера на гениалност.

Шейсетгодишният мъж е бил поставен в примка, сетне сложен на дъската, която бе функционирала като улей. В един момент улеят се беше наклонил напред и земното притегляне бе изхвърлило бащата на две деца и дядо на четири през прозореца. Мъжът бе паднал, но вратът му се беше прекършил чак когато бе стигнал буквално до края на въжето.

Съдейки по размера на контейнера за смет и количеството вода, което може да се побере в него, съдът явно бе служил като часовников механизъм. Закрепен към дъската, беше действал като противотежест и я бе задържал в хоризонтално положение, докато теглото ѝ е било по-голямо от това на жертвата. Щом съотношението се бе променило, гравитацията си беше казала думата.

След като направи по няколко снимки на всичко, Харват взе стол, за да разгледа по-добре макарите. Бяха минали едва няколко секунди, когато чу, че някой се изкашля зад него.

Обърна се и видя мъж и жена със значки на коланите и ръце опасно близо до оръжието им.

— Агент Уайът Ърп, нали? — попита жената. — Аз съм инспектор Ани Оукли, а това е моят партньор Бъфало Бил. Защо не слезете долу? Бихме желали да поговорим.

28. глава

Ани Оукли се оказа Лара Кордеро от отдел „Убийства“ на полицията в Бостън. Името на партньора ѝ звучеше като Сабатели или Сабатано, но Харват така и не успя да го чуе добре. В този момент не внимаваше твърде. Опитваше се да не зяпа Кордеро, което всъщност правеше.

Тя беше екзотична и много привлекателна жена. Направо „убиец“ би я определил Харват, ако говореше с някой друг. Що се отнася до произхода ѝ, за него тя беше по-скоро с испанска кръв, но трудно можеше да опредеш така наизуст. Трябва да беше малко над трийсет, висока, със загоряла кожа и очевидно се грижеше за добрата си форма. Имаше зелени очи, дълга кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури.

Харват се представи и подаде на двамата визитната си картичка, на която имаше име на фирма и телефонен номер, нищо друго.

— Значи вие сте специалистът по отвличанията и откупите? — попита Кордеро. — Не знаех, че похитителите са предявили някакви искания.

— Не са — отвърна Харват. — Поне засега.

— Да не би съобщението да се загубило по пощата? — подхвърли партньорът ѝ.

Човек трудно можеше да долови бостънски акцент в говора на Кордеро, в замяна на това партньорът ѝ го имаше в изобилие. В тона му се усещаха и остри нотки, на които Харват предпочете да не обръща внимание.

— Кой е клиентът? — попита Кордеро.

Стареца му беше казал да е готов за подобен въпрос. От ФБР бяха извънредно предпазливи, когато се наложеше да споделят информация с полицията от Бостън. Мънро Луис също ги беше предупредил за това.