Читать «Тайният орден» онлайн - страница 63

Провери и в другите чекмеджета. Последния път бе изпила повече чаши вино от обикновено и нищо чудно неволно да го бе оставила някъде другаде. Това не беше типично за нея. Винаги оставяше нещата на мястото им, но беше отсъствала дълго и сега не помнеше къде може да го е прибрала.

Най-сетне се отказа и извади комбинирания туристически нож от чантата си за дълъг път с предмети от първа необходимост.

Отвори бутилката, намери малко сирене и крекери и занесе всичко до ниската масичка в дневната. Наля си пълна чаша с вино и отиде да се преоблече.

Върна се с последния трилър на Нелсън Демил, изключи мобилния си телефон и се намести на канапето.

След две чаши и девет глави клепачите ѝ натежаха. Лидия остави книгата на масичката и реши да затвори очи само за секунди, но преди да отзвучат последните ноти на „Солитер“, вече беше заспала.

Бам, бам, бам!Изстрели? Съвсем наблизо. Тя почти скочи от канапето от оглушителните звуци.Какво, по дяволите, става?

Райън се мъчеше да изтръска паяжините от сънената си глава, когато ударите закънтяха отново.Някой чука на вратата.

— Идвам! — извика тя с надеждата онзи да я чуе и да спре да блъска, за да не събуди съседите.Кой може да е?

Притегна колана на халата си и погледна през шпионката. Млада блондинка някъде около двайсетте стоеше отвън и пристъпваше от крак на крак. Тъкмо вдигна юмрук да удари отново, и Райън отключи врата и отвори, преди момичето да успее да я докосне.

— Не знам кого търсите — скастри я Райън, — но сте сбъркали апартамента.

Момичето остана замаяно за миг, сякаш се чудеше какво да каже, после се съвзе и попита:

— Вие ли карате нисан алтима?

— Мамка му! Какво се е случило?

— Не съм виновна — рече момичето и бързо добави: — И приятелят ми не е виновен. Някой ни засече.

— Как ви засече? За какво говорите? И коя сте вие, какво се е случило с колата ми?

— Казвам се Криси — усмихна се блондинката с леко пиянска усмивка, примесена с изражение на очакване, сякаш самото споменаване на името ѝ би трябвало да произведе фурор или поне овации. — Живея в съседната сграда.

Протегна ръка, която Райън се направи, че не вижда. Придърпа реверите на халата си напред, огледа коридора на стълбището и отново се обърна към непознатата.

— Какво се е случило с колата ми?

— Както казах, не бяхме виновни.

— Това вече го чух, Криси. Приятелят ти ли удари колата ми? Пострадала ли е?

Криси направи опит да покаже с леко раздалечени палец и показалец, че вредите са малки, но изведнъж се оказа, че ѝ е малко трудно да пази равновесие. Момичето беше пийнало и на Райън не ѝ се мислеше какво е станало с колата ѝ.

Грабна ключовете от купата в кухнята, нахлузи чехлите, които стояха до външната врата, и подкани момичето.

— Да вървим да погледнем.

— Добре — изломоти Криси, все едно я бяха поканили да обиколи магазините. — Да ти покажа ли къде е?

— Не — сряза я Райън. — Помня къде паркирах.

— Нали не си забравила, че обеща да не се ядосваш? — подхвърли Криси, докато крачеха към стълбите.