Читать «Тайният орден» онлайн - страница 49

За хората, за които сигурността е важна, това можеше да изглежда положително, но за генерала кучето на жена му бе огромна досада. Още преди да натиснат звънеца, Лидия Райън и Боб Макгий чуха гръмогласната разправия между кучето и генерала от вътрешността на къщата.

— По дяволите, Марти! Млъкни! — викаше Джонсън. — Керъл, ела и прибери проклетото куче!

Здраво сложен мъж с тъмен костюм отвори вратата. Зад него директорът на националното разузнаване се опитваше да укроти дребния булдог с крак с надеждата, че ще му попречи да нападне посетителите.

— Съжалявам за тази шумотевица — кимна той на гостите си. — Моля, заповядайте.

— Казах ти да си вземеш ротвайлер — обади се Макгий и прекрачи прага.

— Имах вече няколко — отвърна генералът, — но отворя ли им вратата да се разходят, после не мога да ги хвана. — Само след миг той вече крещеше към жена си: — Керъл!

Асистентът на директора на националното разузнаване се появи от дневната.

— Ще го заведа горе, сър — предложи той и като се наведе, улови нашийника.

В същия миг кучето замени лаенето с ръмжене.

— Внимавай, Стю.

— Ще се справя, сър.

— Не се съмнявам — подсмихна се Джонсън и изпрати с поглед мъжа, който вече изкачваше стълбите. — Обзалагам се на стотачка, че ще те ухапе.

— Не ми се вярва да… — започна смело човекът, но в същия миг усети зъбите на кучето върху ръката си.

— Казах ли ти? — засмя се директорът и се запъти да се ръкува с новодошлите.

Макгий представи Райън и генерал Джонсън ги покани да го последват в кабинета му.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита той. — Кафе? Газирана напитка?

— За мен кафе, ако може — обади се Райън, която още не можеше да се съвземе от смяната на часовете след презокеанското пътуване.

— Имаш ли бърбън? — попита Макгий.

— Много. Чисто или с лед?

— Чисто, моля.

— Казват, че постоянството е дяволчето на дребните умове, Боб.

— Всъщност — поправи го Макгий — казват, чеглупавотопостоянство е дяволчето на дребните умове. Не виждам нищо глупаво в това човек да обича бърбън. Освен, разбира се, ако този човек не започне да слага кубчета лед в чашата си.

Генералът бе нисък набит широкоплещест мъж над шейсет, чиято фигура напомняше уличен пожарен кран, с вече оредяваща коса. Работният ден беше приключил и той бе с панталони в цвят каки и тъмна фланелка. Разсмя се добродушно на шегата на Макгий, докато наливаше кафе на Райън и питие на себе си и стария си приятел.

Междувременно асистентът Стюарт бе успял да заведе кучето на горния етаж и дойде при тях в кабинета с лаптоп, две подложки с листове и папка. Директорът помоли хората от охраната да почакат навън и Стюарт затвори вратата зад тях.

Докато подаваше питиетата, домакинът представи гостите на своя асистент, като ги увери, че могат да говорят пред него напълно свободно, след което покани всички да седнат.

Стените на малкото помещение бяха украсени с подбрани с вкус картини от ловни сцени и дървена ламперия. Канапетата бяха тапицирани с кафява кожа и освежени с карирани възглавници, виждаха се още две малки кресла, малка медна масичка и голямо дървено бюро.