Читать «Тайният орден» онлайн - страница 26

Беше запален читател и книгите бяха негово убежище. Докато хората отстрани го виждаха като идеален кандидат за академична кариера, той знаеше, че науката е твърде тясно поле за изява за него. Човек не влияе на хода на историята от университетския кампус. За да въздействаш на хода на историята, трябва да си в епицентъра на мястото, където тя се създава. За него този епицентър беше федералният резерв.

Щом стигнаха в конферентната зала, той пусна гостите си да влязат пред него и даде знак на охраната да остане отвън.

Влязоха в огромна правоъгълна зала с дълга почти девет метра махагонова маса в центъра. Едната стена бе почти цялата заета от голяма мраморна камина, а над масата висеше пищен полилей, който, изглежда, тежеше поне петстотин килограма.

— Мисля, че предвид създалата се ситуация, охраната е необходима предпазна мярка — отбеляза Луис, докато затваряше вратата, и пристъпи към Харват и Карлтън, — но с това трябва да се свикне.

— Винаги е по-добре да я имаш, вместо да ти потрябва — съгласи се Харват.

— Наистина — отвърна Луис. — Може ли да ви предложа, господа, по чаша кафе?

Старият шпионин и неговият помощник поеха порцелановите чаши с чинийки и се присъединиха към Луис на дългата заседателна маса, украсена тук-там с дърворезба. Вече издърпваха столовете си, когато на вратата се почука и след миг тя се отвори.

— А, Уилям — обърна се Луис към мъжа на прага, стиснал папка под мишница. — Благодаря ти, че се присъедини към нас. Това е Уил Джейкъбсън, нашият директор по сигурността — представи той новодошлия.

Джейкъбсън беше едър мъж в края на петдесетте. Имаше спортно телосложение, мускулите на ръцете му изпъкваха под ръкавите на възтесния морскосин костюм. Сребристобялата му коса беше грижливо сресана, кафявите очи бяха тесни като цепнатини. Движеше се със самочувствието на важна особа.

Щом се здрависаха, всички седнаха и Луис подкани Джейкъбсън да поеме председателството на срещата.

— Благодаря, господин Луис — каза Джейкъбсън и погледна към двамата посетители. — Както вероятно сте разбрали, преди една седмица председателят на федералния резерв Уолъс Сойър почина.

— Как е умрял? — попита Харват.

Джейкъбсън, който не обичаше да го прекъсват, го стрелна с поглед.

— Инфаркт.

— Потвърдена ли е причината за смъртта?

— Да, от съдебен лекар. Макар да не беше известно на пресата, председателят Сойър, който беше на шейсет и шест години, имаше сериозно сърдечно заболяване.

— Къде се е намирал в този момент?

— Разбирате, че не са ви довели тук, за да разговаряме за председателя Сойър — заяви Джейкъбсън с очевидно раздразнение.

Луис вдигна ръка, за да успокои директора по сигурността.

— Няма проблем, Уил. Моля, отговори на въпросите им.

Джейкъбсън пое дълбоко въздух, после го издиша.

— Излизал е от ресторант в Бетесда заедно с жена си.

— С охрана ли е пътувал?

— Да. Била е с него същата вечер — отговори той и зачака следващи въпроси. Такива не последваха и той продължи: — След смъртта на председателя мястото му беше временно заето от заместник-председателя.