Читать «Тайният орден» онлайн - страница 191
Брад Тор
— Не бих казал, че…
— Точно така е, сър — намеси се Харват, прекъсвайки шефа си.
— Научих също така, господин Харват, че сте работили за предишен президент и сте отбелязали някои сериозни постижения. Какво стана, че следващата администрация не продължи да работи с вас?
— Имахме различни гледни точки, сър.
Президентът се замисли за миг.
— Готов съм да се боря яростно за бъдещето на Америка. Никога не съм го крил. Но преди да се върнем към благосъстоянието и изобилието, смятам, че трябва да се изправим лице в лице с непрогледния мрак и да се подложим на проверка така, както това никога не е ставало в нашата история досега. Когато това се случи, Съединените щати ще се нуждаят от най-добрите и най-умните. Те ще разчистят мрака и ще поемат битката с враговете, които биха искали да ни съсипят — и външните, и вътрешните. Бих искал да мога да разчитам на вашата организация и да бъдете част от тази борба. С някои от реорганизациите, които генерал Джонсън и аз планираме в средите на разузнаването, вярваме, че може да се намери място и за вас. Това представлява ли интерес?
И Карлтън, и Харват отговориха в един глас:
— Да, сър.
— Радвам се да го чуя — заключи президентът и се изправи, давайки знак, че срещата е приключила.
Докато ги изпращаше с бавни стъпки до вратата, той сподели:
— Един мъж, заемал този пост преди години, е казал, че свободата само след едно поколение ще бъде заличена. Тази свобода не я предаваме на децата си по кръвен път. За нея трябва да се борим, да я браним и да им предадем да я продължат, за да не се стигне дотам в годините преди нашия залез да разказваме на тях и на техните деца какво е било, когато хората в Съединените щати са били свободни. — След това стисна ръцете им с думите: — Щастлив съм да знам, че и двамата ще сте до мен в тази борба.
Епилог
— Обещавам ти, че няма да позволя нищо да му се случи — заяви Харват. — Повярвай ми.
— Казва човекът, който ме излъга, че не може да плува.
Харват се усмихна и я привлече в прегръдката си.
Усети мекотата на топлата ѝ кожа, тялото ѝ прилепваше съвършено към неговото. Целуна шията ѝ под ухото и леко и закачливо я ухапа. Тя тихичко изскимтя и се опита да се откъсне, но не успя. Той здраво я държеше.
Бяха прекарали край брега цяла седмица и Харват не помнеше да е бил някога толкова щастлив. Същото важеше и за Дара Кордеро.
Той и Марко бяха неразделни — носеха кофички, пълни с камъчета и миди, сухи клони и огромни парчета дърво, изхвърлени на брега. Малкото момче се заливаше от смях, когато Харват се правеше, че му е много тежко и не може да ги вдигне. Строяха пясъчни замъци, дълбаеха дълбоки дупки и ходеха за сладолед поне веднъж на ден. Караха колелета навсякъде.
Беше прекрасна ваканция, а Харват и Дара имаха нужда от нея. Въпросът, който непрестанно излизаше на преден план, бе дали отношенията им да се ограничат само с тази ваканция.
