Читать «Тайният орден» онлайн - страница 115

— Не беше късмет — отвърна тя замислено. — По-скоро инстинкт, Флорентино знаеше, че са там. Очите му го издадоха. Не знам защо, но някакъв вътрешен глас ми подсказа да реагирам така.

— Както искаш го наречи, но е добре да се вслушваш в него. Радвам се все пак, че уцелиха него, а не теб.

Тя мълчеше.

Макгий натисна газта, за да използва зелената светлина на следващия светофар. Щом кръстовището остана зад гърба им, той попита:

— Мислиш ли, че е знаел какво смятат да направят с теб?

— Не — тръсна глава Райън. — Някога бяхме приятели. Ако е знаел, щеше да ми даде знак по някакъв начин.

— Може и да го е направил.

Тя отново потъна в мълчание и Макгий не настоя да продължат разговора.

— Все пак се радвам, че си ме последвал в уличката. Благодаря ти.

— Пак щеше да се справиш — отбеляза той. — С този твой инстинкт.

— Прав си. Чист късмет си беше.

— Не започвай да премисляш и да се губиш в догадки, да анализираш прекалено. Каквото било, било. Свърши. — Позна ли някого от стрелците? — реши да смени темата той.

— Не. Никога не съм ги виждала.

— Не знам в каква каца с мед е натопил мръсните си пръсти Дъркин, но определено има достъп до сериозни човешки ресурси. Двама чистачи у дома, двама при теб и сега още двама при Флорентино.

— Ако предположенията ти са верни — рече тя — и той е поставил хора, които да наблюдават останалите от екипа, няма да успеем да ги доближим, камо ли да ги накараме да говорят с нас.

— И въпреки това има един начин — напомни ѝ Макгий.

— Не, Боб, казах ти. Никакви деца.

— Преди стрелбата ти бяха приложили само тейзър. Мислех, че след нея ще промениш мнението си.

— Не съм. Ще се наложи да мислим за друг начин.

— Да, но фабриката за идеи на Макгий е затворена за ремонт. Ще трябва сама да измислиш.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да ми помогнеш? — извърна тя лице към него.

— Само казвам, че споделих своята най-добра идея. А тя е и единствената. Нямам повече. Това е.

Не му повярва.

— Само трябва да помислим по-добре.

— Опитам ли се да го направя, от ушите ми ще започне да излиза дим. Виж, познаваш ме, аз съм прост човек. Кариерата ми се гради на преследване на лошите, ритане на вратите им и стрелба в главите. Случвало се е да забавя последната част, за да разменя по някоя дума с тях, но не се е случвало често. Не ме бива в изготвянето на стратегии. Не съм правил сложни планове и заговори. Знам да ритам врати. В кръвта ми е и не се срамувам от това. Доколкото знам, най-краткият път между две точки е правата линия. Обикновено най-простият отговор е най-добрият.

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Я повтори това последното.

— Кое? За най-простия отговор ли?

— Не, първата част.

Той отклони поглед за миг от пътя и я погледна.

— Че най-краткото разстояние между две точки е правата линия?

— Ето това е — отвърна Райън и лицето ѝ грейна от задоволство.

— Кое е това?

— Нещо, което Том Къшинг, шефът на екипа, обичаше да повтаря. Че най-краткият път между две точки не е правата линия, а ъгълът.

— Което ще рече?

— Ще рече — започна тя, докато отваряше жабката, за да види дали има карта, — че знам как ще победим Фил Дъркин в неговата игра.