Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 62

– Ездачи на смъртта?

Абелар кимна.

– Побързайте, принцесо – подкани я Коко и започна да хвърля раковини в кошницата. Серафина последва примера ù.

Русалките не можеха да носят и тежките кошници, и лампите, затова поставиха лампите върху раковините и заплуваха навън колкото можеха по-бързо.

Когато излязоха в коридора, чуха гласове. Сера реши, че ездачите са само на едно ниво от тях. Усещаше силните вибрации.

Тръгвай! – каза тя само с устни, с надеждата, че двете с Коко ще успеят да се отдалечат достатъчно, преди светлината от лампите им да ги издаде.

Коко заплува напред, превита под тежестта на кошницата. Тромавите ù движения разместиха стъкленото кълбо, което държеше магмата в лампата. Тя се заклати напред-назад. Коко се опита да я закрепи, като хване кошницата по друг начин, но това само влоши нещата. Лампата се изтъркаля по раковините към ръба на кошницата.

Серафина затаи дъх. Ако лампата паднеше и се удареше в пода, ездачите на смъртта щяха да чуят.

– Аби! – изсъска Коко.

Абелар се обърна в момента, в който лампата падна. Той се стрелна към нея и успя да улови стъкленото кълбо с носа си на сантиметри от пода. Бутна лампата обратно в кошницата, врътна се кръгом и заплува напред. Серафина и Коко го последваха, напрегнали последните си сили.

– Чакай малко... усещаш ли нещо? – каза нечий глас. Глас на ездач на смъртта.

– Не, а ти?

– Така ми се счу. Може само да ми се е сторило.

Последва пауза, после ездачът каза:

– Кажи на Фабио да докара акулите хрътки долу. По-добре да проверим.

– Фабиооо!

– Какво?

– Пусни хрътките!

– Трябва ли? Искам да се махна оттук. Мразя това място.

– Трябва. Ако остроконът избухне утре, а ние не сме го претърсили, ще ни отрежат опашките.

– Давай, Коко! Плувай! – прошепна Серафина, много уплашена.

Накрая стигнаха до мазето. Абелар бе предупредил Фосегрим, почуквайки с нос по капака в пода.

– Влизайте – каза той. Държеше капака отворен. – Бързо!

Когато Серафина мина покрай него и влезе в подземието, той отвори една тръстикова клетка, пълна с рибки.

– Тръгвайте! – наред им на рибешки. – Нагоре към повърхността.

Рибките се изстреляха от клетката. Бяха най-малко четирийсет.

Той погледна към далечния край на мазето.

– Скрий ни. Бързо! – помоли някого на скатски. Щом затвори капака, два едри ската се надигнаха от пода на мазето. Избутаха една кофа, пълна с изпочупени раковини, до капака в пода, събориха я върху него и после отново се скриха в мрака.

Само след няколко секунди Сера, Фосегрим и останалите чуха лая на акулите хрътки над главите си и крясъците на ездачите на смъртта, които ги насъскваха. Никой не помръдваше. Едва смееха да дишат.

– Няма нищо, тъпак такъв! – извика един от ездачите. – Просто ято гупи! Сега никога няма да успея да си събера хрътките. Ще преследват рибите чак до Царно.

Гласовете на войниците заглъхнаха. Фосегрим не помръдна. Мина една минута, после друга. Вече нищо не се чуваше. Той допря глава до капака, който им служеше за врата, въздъхна с облекчение и се обърна към Серафина.

– Надявам се раковините да си струват риска – каза той.