Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 37

– Когато морската измет дойде на себе си, преведи им го – каза тя на бармана. – Кажи им, че значи „Тук управляват Меровингите.“

След секунда беше навън и бързо заплува по тъмното течение към откритите води на Адриатика. Към Серулия.

Към къщи.

Тринайсет

Беше вече почти полунощ, когато Серафина стигна стените на града, или поне това, което бе останало от тях. Пътят ù бе труден, защото познатите ориентири бяха или разрушени, или изместени, а магмените лампи бяха изпочупени. Беше поела по едно тясно течение и плуваше близо до дъното, за да не я забележи някой. Не срещна жива душа.

Сега над Източната порта премигваха няколко лампи. Сера преплува под арката на портата и спря внезапно. Направи още няколко колебливи маха с треперещи ръце, а после бавно се отпусна на дъното и седна в пясъка.

– Не – каза тя. Не вярваше на очите си. – Не.

От обичния ù град бяха останали само развалини.

Серафина избяга по време на нашествието над Серулия. Не можа да види всички разрушения, които бяха причинили нашествениците. От Дяволската опашка, гъсталака от бодли, който преди се носеше над града, сега бяха останали само няколко късчета. Дълги участъци от стената около града бяха срутени. Древните каменни сгради, които се издигаха по дължината на Коренте Реджина, сега представляваха само купчини камъни. Храмовете на всякакви богове и богини бяха изравнени със земята. Ала най-лоша беше ужасяващата тишина, която се бе спуснала над града. Серафина знаеше, че сърцето на един град са неговите жители, а жителите на Серулия ги нямаше.

Очите ù се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да прелеят. Скръбта беше лукс, който не можеше да си позволи. Слънцето щеше да изгрее само след няколко часа и водите щяха да просветлеят. Спомни си предупреждението на дука да не допусне да я види някой и да потърси убежище. Дойде тук, за да открие къде се намират талисманите. Само така щеше да победи враговете си. Само така щеше да помогне на народа си. А не като седи в пясъка и плаче.

Заплува по Коренте Реджина. Тук-там по някоя магмена лампа осветяваше пътя ù. В оскъдната им светлина тя успяваше да види изпотрошените прозорци на плячкосаните магазини и останките на морски коне, загинали в битката. Глутници диви морски кучета гуляеха с мършата и ръмжаха от сенките.

Сера преплува едно пусто кръстовище между две течения, свърна и видя кралския дворец високо на хълма. Това беше единствената осветена сграда в града. Част от разрушенията, причинени от черноноктестите дракони, бяха оправени, но не всички. От източната външна стена все още липсваше огромно парче. Сера си спомни как драконите си проправяха път навътре, към кабинета на майка ù.

От западното крило на двореца излизаха и влизаха десетки войници на гърбовете на морски коне. Явно го използват за база, каза си тя. Проследи с поглед ездачите. Почуди се дали собственият ù кон Клио сега е тяхна собственост. А Силвестър, октоподът ù, той дали беше оцелял след нападението?