Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 36
Дженифър Донъли
Знаеше, че ако продължи да диша от нея, и тя ще изгуби съзнание и ще падне насред стотина от враговете си. Затова свали кърпата на Филомена от главата си и я завърза пред носа и устата си.
В този момент се появи барманът, който бе слязъл в мазето за още вино. Бутилките паднаха от ръцете му.
– Ненормалница! Какво си направила? – изкрещя той, облещен срещу безжизнените тела. – Няма да ме завлечеш със себе си. Няма начин – каза решително. Сграбчи един парцал от барплота, завърза го пред носа и устата си и заплува към вратата.
За секунда Серафина извади харпуна на спящия сержант от калъфа му.
– Стой или ще стрелям – предупреди тя и се прицели в бармана.
Той спря мигновено, на по-малко от половин метър от вратата, и бавно се обърна. Когато очите му срещнаха нейните, се разшириха от учудване.
– Това си ти. Принцесата.
– Отдалечи се от вратата – нареди Сера. – Веднага.
Мъжът не помръдна.
Серафина вдигна харпуна на височината на главата му.
– Няма да можеш да изхарчиш парите от наградата, ако си мъртъв – обясни тя, докато бавно плуваше към него.
Блъфираше. Изобщо не знаеше как се стреля с харпун. Но подейства. Мъжът се дръпна от вратата.
– Седни – заповяда отново Сера и посочи към един стол наблизо. – Сложи ръцете си отстрани.
Мъжът изпълни заповедта.
Над бара просветваше наниз от мънички, примигващи магмени лампи. Сера изпя заклинание водовъртеж и овърза бармана с лампичките, приковавайки го към стола.
– Не мога да те оставя да ме продадеш на Трахо – каза му тя.
– Никога не бих го направил, принцесо, кълна се – запротестира той. – Искам само да ви помогна.
Серафина се изсмя – спомни си как само преди няколко седмици се бе доверила на мъж на име Зено Пискор и бе приела предложението му да ù помогне. Хвърли поглед на сержанта, който я бе довел тук. Все още беше в безсъзнание.
– Кралско представление – измърмори тя. – Да бе. Това, което получи ти, тинеядецо, беше кралски плавник в лицето.
Тя остави харпуна върху барплота. Беше прекалено опасен, за да го вземе със себе си. Ако я спреше друг ездач на смъртта, нямаше да може да обясни откъде го има.
Стрелна се към вратата и я отвори широко.
– Плувайте навън, всички! Излизайте, преди да са се събудили войниците!
Морската кучка и няколко костенурки заплуваха навън, като едва си държаха очите отворени заради отварата. След тях се понесоха три октопода.
– Благодарим ти, принцесо! – викна този, който ù бе помогнал. – Няма да го забравим!
Сера тъкмо щеше да ги последва, когато мерна някакво знаме да виси на стената зад бара. Не беше флагът на Миромара.
– Чие е това знаме? – запита тя бармана.
– На нашествениците – отвърна той.
– Това не е редно – каза си тя. Знамето не беше на Ондалина – черно-бяла косатка на червен фон. Беше просто черен кръг на червен фон. Ами ако Астрид бе казала истината при йелите? Ако Арктика нямаше нищо общо с нашествието в Серулия?
Тя го свали от стената, взе една бутилка вино и го поля обилно. Цветовете се размазаха. После извади от торбата си червилото, което ù даде Филомена, и надраска Merrovingia regere hic на стената. Беше на латински, езика на историята. Защото Сера тъкмо бе решила сама да създаде малко история.
