Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 39

Ято костури преплува край нея, бяха се насочили към един неосветен ъгъл на залата. Сера знаеше, че са нощни риби, и щом търсеха тъмни води, значи зората наближаваше. Беше време и тя да си потърси убежище, докато все още може. С натежало сърце заплува нагоре към първото ниво и върна лампата в скобата ù на стената. Тъкмо щеше да заплува към парадния вход, когато зърна светлина от лампи да пробягва по боклуците, натрупани там. Чу гласове да раздават заповеди.

О, не! – помисли си тя. – Ездачи на смъртта. Патрул!

Бръкна в торбата си за камъчетата невидимки на Вража, но бе закъсняла. Нямаше начин да освободи заклинанието, без да я чуят. Бързо се сниши зад една пречупена каменна колона. Скривалището ù далеч не беше идеално. Ако войниците претърсеха фоайето подробно, щяха да я открият. Шестима от тях сега преплуваха покрай нея и се насочиха към първото ниво на острокона. Сера чу гласовете им и видя магмените им фенери да подскачат в мрака. След няколко минути се върнаха.

– Чисто ли е? – попита високо нечий глас. Явно беше на офицер. Стоеше близо до входа. Серафина още не го бе видяла. Молеше се и той да не я е видял.

– Първо ниво е чисто, сър! – рапортува един от войниците. – Да минем ли и през долните нива?

Офицерът, чийто глас сега звучеше по-наблизо, му каза да не си губи времето.

– Съмнявам се, че бунтовниците са в някоя читалня. Излизайте – нареди той. Гласът му звучеше познато на Серафина. Колоната помежду им го заглушаваше, но беше сигурна, че не го чува за пръв път.

Бавно и внимателно Сера обърна глава наляво, опитвайки се да зърне говорещия.

– Сега отиваме във фабрата – каза той и последва отряда си навън. Тя виждаше гърба му. Носеше същата черна униформа като останалите.

– Сър! – извика един от войниците. – Сержант Атамино е отвън. Току-що е дошъл. Казва, че неговият патрул е открил двама бунтовници, които са се криели край Южната порта.

– Отведете ги при Трахо – каза офицерът. – Ще иска да ги разпита.

Той се обърна и за последен път огледа фоайето на острокона. Серафина най-сетне успя да види лицето му.

Ръцете ù се свиха в юмруци, когато го позна. Прехапа устни, за да не изкрещи.

Офицерът беше Махди.

Четиринайсет

Серафина се сниши бързо, обхваната от ужас, че може да я е видял. Зачака да чуе плавници, биещи по водата към нея, и да види заслепяващата светлина от фенер.

– Чисто е! Да тръгваме! – извика Махди.

Остана сама.

Сера не можеше да помръдне. Вече беше преживяла предостатъчно удари и бе загубила предостатъчно свои близки. Но това... това изобщо не можеше да проумее. Спомни си предупреждението на дука – не вярвай на никого. Но Махди?

Той ù беше изменил с Лучия, да, но как е могъл да измени и на народа ù? И на своя собствен? Вероятно нашествениците бяха убили родителите му. И сега той беше на тяхна страна?

Опита се да си каже, че е сбъркала. Че не го е видяла добре. Ала не беше така. Той носеше униформата на врага. Налагаше се да приеме фактите: Махди беше предател.

С болка в сърцето тя изплува от острокона и пое по течението, като всеки момент очакваше да попадне на патрул. Базалтова улица, където беше убежището, се намираше в северния край на фабрата. Когато най-сетне стигна до къщата, все още замаяна от предателството на Махди, се почуди дали заради шока не е направила грешка. Къщата на номер 16 беше развалина. Горните етажи бяха разрушени. Остатъците от фасадата бяха напукани и порутени. Тя надзърна през един счупен прозорец и видя празна стая. Колебливо почука на вратата. Не последва нищо. Почука отново.