Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 15

Сега си пое дъх отново и направи пореден опит да упражнява песен-заклинанието си.

– Коко, спри да досаждаш на баронеса Агнета и ела да си пробваш роклята! – сопна се един глас. Този път беше лейди Елетра, по-голямата сестра на Козима.

– Роклите са пълна скука – измрънка Козима и отплува.

После Серафина дочу друг глас, потаен и нисък:

– С това ли ще си облечена за церемонията? Не е хубаво чак толкова да се опитваш да засенчиш принцесата.

Последва смях, гърлен и дълбок, а след него заговори красив, мамещ глас:

– Изобщо не ми се налага да опитвам. Не се състезавам. Така или иначе той ще участва в този годеж само защото трябва. Всички го знаят. Изобщо не му пука за цялата работа. Нито пък за нея.

Серафина пропусна една нота и обърка ритъма на заклинанието. Впери поглед право напред, към слюдената плоча. В нея видя Лучия Волнеро и Бианка ди Ремора, две от придворните си дами. Стояха в отсрещния ъгъл на приемната, държаха великолепна рокля и си говореха шепнешком. Не знаеха, че сводестият таван на стаята провежда звука, така че разговор в единия ù край се чуваше в другия, а в слюдените плочи се виждаха участниците в него.

Бианка продължи:

– Това, което всички знаят, mia amica8, е, че ти го искаш за себе си. По-добре се откажи от тази идея!

– И защо да го правя? – запита Лучия. – Дъщерята на една дукеса е също привлекателна награда, не мислиш ли? Особено тази дъщеря на дукеса. Поне той със сигурност мисли така.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами неколцина от нас се измъкнахме снощи от двореца. Отидохме в Лагуната.

Серафина не вярваше на ушите си. Лагуната – водите край човешкия град Венеция, не бяха далеч от Миромара, но бяха забранени за морските хора. Мястото беше много опасно, объркано като лабиринт, мрачно и пълно с опасни създания. Беше пълно и с човеци, най-опасните от всички.

– Не мога да повярвам! – възкликна Бианка.

– О, да. Беше абсолютно приливно. Плувахме с пасажите цяла нощ. Момчетата Матали, аз и още няколко русалки. Беше диво! – каза Лучия.

– Стана ли нещо? Между вас с принца?

Лучия се усмихна палаво.

– Ами определено знае как се плува с пасаж. Има гъвкава опашка и освен това...

Бианка се изкикоти.

– Да? И освен това какво?

Отговорът на Лучия потъна в бъбренето на няколко прислужници, които нахлуха в стаята, понесли рокли.

Бузите на Серафина горяха. Тя сведе поглед към пода. Беше бясна. Искаше да каже на Лучия, че е чула всяка гадна дума, която тя бе произнесла, но не го направи. Тя беше кралска особа, а кралските особи не крещяха. Кралските особи не пляскаха ядно с опашка. Кралските особи не губеха контрол. Никога. Тези, които управляват другите, трябва първо да се научат да управляват себе си, често казваше майка ù. Най-често, когато тя се оплакваше, че трябвало да седи до някакъв скучен посланик на официална вечеря. Или когато я хванеха да се фехтува с Дезидерио в тронната зала.

Отново хвърли поглед към Лучия. „Винаги създава проблеми. Защо изобщо е тук?“, питаше се Серафина, но знаеше отговора. Лучия бе от семейство Волнеро – семейство аристократично и почти толкова древно и могъщо, колкото нейното собствено. Дукесите Волнеро имаха правото да са част от двора, а дъщерите им се радваха на наследствената привилегия да са придворни дами на принцесата на кралството.