Читать «Чаената роза» онлайн - страница 8

— Струва ти се?

— Аха, но може и да греша. По-добре да се уверя…

Фиона почувства как пръстите му галят лицето ѝ. Той повдигна нежно брадичката ѝ и я целуна по устните, като ги раздели с езика си. Тя затвори очи и се отдаде на насладата от целувката. Беше наясно, че не бива да прави такива неща, не и преди да се оженят. Отец Дийгън щеше да я накара да изреди безчет молитви „Аве Мария“, а ако баща ѝ научеше, би я одрал жива. Но колко прекрасни бяха устните му, а езикът му беше като кадифе и как сладко ухаеше кожата му, топла от следобедното слънце. Преди да се осъзнае, тя вече се беше надигнала на пръсти с ръце около шията му и отвръщаше на целувката. Нямаше по-прекрасно усещане от това — силното му тяло, притиснато към нейното, здравите му ръце, обгърнали раменете ѝ.

Бяха прекъснати от дюдюкане и подсвирквания. Един шлеп беше влязъл през Уопинг Ентрънс, шлюза към близките Лондонски докове, и плаваше покрай тях. Екипажът ги беше забелязал.

Почервеняла, Фиона дръпна Джо настрани зад купчините строителни материали и останаха там, докато шлепът не отмина. Църковен звън възвести часа. Ставаше късно; знаеше, че е редно да си е у дома и да помага на майка си с обяда. А Джо трябваше да се връща на пазара. След една последна целувка се върнаха при Старите стълби. Тя изтича нагоре, като се препъваше в полата си, за да обуе чорапите и обувките си.

Докато се канеше да си тръгне, хвърли прощален поглед към реката. Щеше да мине цяла седмица, преди да може да се върне — седмица на ставане по тъмно, крачене до „Бъртънс Тий” и после прибиране обратно у дома, където винаги я чакаха задължения от всякакво естество. Но нямаше значение, нищо от това нямаше значение, някой ден всичко щеше да е зад гърба ѝ. На водната повърхност изплува бяла пяна. Затанцуваха вълнички. Дали така ѝ се беше сторило, или реката сякаш подскачаше от вълнение заради нея, заради тях?

И защо не, каза си тя и се усмихна. Двамата с Джо се имаха един друг. Разполагаха с дванайсет лири, два шилинга и една мечта. „Бъртънс Тий” и мрачните улици на Уайтчапъл бяха без значение. След година светът щеше да им принадлежи. Всичко беше възможно.

— Пади? Пади, колко е часът? — попита мъжа си Кейт Финеган.

— A? — отвърна той, забил нос в днешния вестник.

— Часът, Пади — повтори тя нетърпеливо, като с една ръка стискаше ръба на жълта купа, а с другата разбиваше съдържанието ѝ.

— Кейт, мила, нали току-що ме пита — въздъхна той и бръкна в джоба си. Измъкна очукан сребърен часовник. — Точно два часът е.

Намръщена, Кейт удари бъркалката в ръба на купата, за да изтръска от нея светлата на цвят смес, а после я хвърли в мивката. Взе вилица и я забучи в един от трите овнешки котлета, които цвърчаха на печката. Бликнаха сокове, които започнаха да врат яростно, щом допряха горещия метал на тигана. Тя извади котлетите в чиния и ги постави на топло до фурната, редом с купа сос. После взе няколко наденички, раздели ги една от друга и ги пусна в тигана. Докато се пържеха, седна до масата срещу мъжа си.