Читать «Чаената роза» онлайн - страница 6

— Роза! — възкликна тя. — Благодаря.

Розите бяха скъпи. Той не можеше да си позволи да ѝ подарява често по някоя. Тя допря нежните ѝ листчета до лицето си, а после я намести зад ухото си.

— Каква е равносметката от тази седмица? Колко имаме? — попита.

— Дванайсет лири, един шилинг и шест пенса.

— Добави и това — отвърна тя и измъкна една монета от джоба си. — Тогава ще имаме дванайсет лири и два шилинга.

— Можеш ли да си го позволиш? Да не пропускаш пак обядите, за да пестиш?

— Не.

— Говоря сериозно, Фий. Много ще се ядосам, ако го правиш.

— Казах, че не го правя! — наежи се тя и бързо смени темата. — Не след дълго ще станат петнайсет, после двайсет и двайсет и пет. Ще се случи, нали?

— Разбира се, че ще се случи. Ако се движим така, само още година и ще разполагаме с нашите двайсет и пет лири. Достатъчно за тримесечен наем и първоначално зареждане.

— Цяла година — повтори Фиона. — Струва ми се цяла вечност.

— Ще мине бързо, мила — успокои я Джо и стисна ръката ѝ. — Това е трудната част. Шест месеца след като открием първия си магазин, ще имаме толкова много пари, че ще отворим и друг. И после още един, докато не направим цяла верига. Бързо ще натрупаме състояние.

— Ще бъдем богати! — заяви тя, отново разведрена.

Джо се засмя.

— Не веднага, но някой ден ще бъдем. Обещавам ти, Фий.

Фиона притисна колене към брадичката си, а на лицето ѝ грееше широка усмивка. Една година не беше толкова дълъг период. Особено ако се сравнеше с това колко дълго бяха обсъждали да отворят свой собствен магазин. Правеха го от цяла вечност, още откакто бяха деца. И преди две години започнаха да спестяват, слагаха пари настрана в стара кутия от какао, която Джо криеше под леглото си. Всичко отиваше в тази кутия — надници, суми, дадени им за Коледа или рождените дни, допълнително припечелени пари и дори няколко намерени на улицата монети. Малко по малко парите се бяха трупали и сега имаха дванайсет лири и два шилинга — цяло състояние.

През годините двамата с Джо бяха обрисували въображаема картина на магазина си, като я бяха разкрасявали и усъвършенствали толкова много, че тя се беше превърнала в нещо реално и на нея ѝ беше достатъчно само да затвори очи, за да подуши чая. Успяваше да почувства гладкия дъбов тезгях под дланите си и да чуе издрънчаването на малката пиринчена камбанка, оповестяваща влизането на клиенти. Мястото щеше да е светло и уютно, а не някаква мърлява дупка. Нещо наистина красиво, с толкова хубави витрини, че на хората просто да им е трудно да го отминат.

— Всичко е в оформлението, Фий — все повтаряше Джо. — Това привлича купувачите да влязат.

Магазинът им щеше да върви добре, тя го знаеше със сигурност. Като син на търговец на плодове и зеленчуци Джо знаеше всичко, каквото имаше да се знае за продаването. Беше израснал край сергия на колела, прекарвайки първата година от живота си в кошница сред ряпата и картофите. Можел да крещи: „Купете от прекрасния ми магданоз!”, преди да произнася собственото си име. С неговите познания и съвместната им усилена работа нямаше как да не успеят.