Читать «Чаената роза» онлайн - страница 5

И навсякъде по врязващите се навътре докове, застанали на едно място и водещи разговор с капитаните или сновящи между бурета, щайги  и струпани палети имаше търговци — енергични високомерни мъже, появили се от Сити да огледат стоката си в мига на пристигането на корабите. Придвижваха се дотук с файтони, носеха бастуни и отваряха със замах златните си часовници с така чисти и поддържани ръце, че Фиона се дивеше как можеха да принадлежат на мъже. Носеха цилиндри и дълги палта и биваха придружавани от следващи ги плътно по петите чиновници, които държаха в ръце счетоводните си книжа, проверяваха и записваха всичко. Тези хора бяха истински алхимици. Взимаха необработен материал и го превръщаха в злато. И Фиона копнееше да бъде една от тях.

Не я беше грижа, че от жените не се очаква да се месят в бизнес делата — особено момичета от простолюдието — и майка ѝ не спираше да ѝ го напомня. Такива като нея се научаваха да готвят, да шият и да поддържат къщата, та да могат да си намерят съпруг, който да се грижи за тях поне толкова добре, колкото го беше правил баща им. Майка ѝ определяше замислите ѝ като „безразсъдни” и я съветваше да отделя повече време да се усъвършенства в приготвянето на маслено тесто и по-малко време да виси при реката. Но баща ѝ не смяташе идеите ѝ за глупави.

— Трябва да имаш мечти, Фий — казваше ѝ. — В деня, когато спреш да мечтаеш, спокойно можеш да се запътиш към погребалното бюро, защото все едно че ще си мъртва.

Погълната от очарованието на реката, Фиона не чу стъпките, приближили към Старите стълби. Не виждаше, че застаналият там строен млад мъж се усмихва, докато я наблюдава, опрял гръб в покритите с мъх камъни, като се стараеше да не я прекъсне, изпитвайки желание да се повзира в нея още миг, преди да обяви присъствието си.

— Ехо — извика меко.

Фиона се обърна. При вида му лицето ѝ засия, а това смекчи за няколко секунди решимостта и целеустремеността, които неизменно присъстваха в изражението ѝ — толкова явна целеустременост, че съседските жени не пропускаха да я споменат, цъкаха с език и вдигаха рамене, коментирайки, че силните черти на лицето говорят за силна воля. А силната воля водеше до ядове. Казваха, че никога няма да си намери съпруг. Мъжете не харесваха това качество у жените.

Но този конкретен мъж като че не възразяваше срещу него. Не повече отколкото срещу лъскавата черна коса, която се къдреше покрай лицето ѝ и се спускаше надолу по гърба. Или пък срещу подобните на сапфири очи, искрящи със синя жар.

— Подрани, Джо — отбеляза тя и се усмихна.

— Да — отвърна той и седна до нея. — С баща ми свършихме по-рано в Спиталфийлдс. Зарзаватчията е настинал, така че не се пазари. Разполагам със следващите два часа за себе си. Ето — добави и ѝ подаде цвете. — Попадна ми по път за насам.