Читать «Чаената роза» онлайн - страница 3
Дженифър Донъли
Той стегна хватката си.
— Ти ни изостави — процеди, а в очите му блестеше ненавист. — Остави ни на плъховете.
— Моля те! — произнесе дрезгаво тя. — Моля те, не ме наранявай. Не знам нищо за никакви плъхове. Кълна се… Аз…
— Лъжкиня.
Поли така и не зърна вдигнатия към нея нож. Нямаше време да изкрещи, когато той потъна в корема ѝ. От устните ѝ се откъсна едва чута въздишка, докато той го измъкваше от плътта ѝ. Тя се взря в острието неразбиращо, с облещени очи и уста, оформила буква „О”. Бавно и внимателно докосна раната с пръсти. Те се обагриха с кръв.
Вдигна очи към него, гласът ѝ прерасна в пронизващ ужасен писък, озовала се лице в лице с безумието. Той вдигна ножа; острието му се заби в гърлото ѝ. Коленете ѝ поддадоха и заобикалящият я мрак се спусна върху нея, обгърна я, гъста и задушаваща мъгла, по-необятна от Темза и по-тъмна от лондонска нощ, нахлу в душата ѝ и я погълна.
Уханието на индийски чай — наситено, свежо, малцово — беше опияняващо. Прииждаше от шестетажния хангар на Оливърс Уорф, намиращ се на северния бряг на Темза и се носеше из въздуха над Старите стълби, каменни стъпала, водещи от завоя на павираната главна улица на Уопинг към брега на реката. Ароматът на чай беше по-силен от всички други изпарения, витаещи над доковете — неприятната воня на тиня, соления дъх на реката, смесения мирис на канела, пипер и индийско орехче, идещ от хангарите за подправки.
Фиона Финеган затвори очи и вдиша дълбоко.
— „Ассам“ — промълви сама на себе си. — Мирисът е прекалено силен за „Даржилинг“ и прекалено плътен за „Дуарс“.
Господин Милтън, управителят на „Бъртънс Тий”, казваше, че тя притежава обоняние за чая. Обичаше да я изпитва, като поднасяше шепа листа под носа ѝ и я караше да назовава вида. Тя винаги познаваше.
Обоняние за чая — може би да. Ръце за него — със сигурност, помисли и отвори очи, за да огледа загрубелите си от работа длани и почернелите от чая нокти. Чаените частици бяха навсякъде. В косата ѝ. В ушите ѝ. В яката на дрехата. Тя потърка чернилката с ръба на полата си и въздъхна. Това беше първият ѝ шанс да приседне от шест и половина тази сутрин, когато беше напуснала осветената кухня на майка си, за да поеме по тъмните улици на Уайтчапъл.
Беше пристигнала във фабриката в седем без петнайсет. Господин Милтън я посрещна на вратата и ѝ поръча да се захване със задължението си да подготви двестаграмовите кутийки за останалите работещи в цеха за пакетиране, които трябваше да пристигнат скоро. Приготвящите смесите, които работеха на горния етаж на фабриката, бяха забъркали предния ден два тона „Ърл Грей“ и той трябваше да бъде пакетиран до обед. Петдесет и пет момичета разполагаха с пет часа да напълнят осем хиляди кутии. Това значеше, че на кутия се полагаха по две минути. Ала господин Милтън смяташе, че две минути са прекалено много време, така че заставаше зад всяко от момичетата по ред, засичаше времето ѝ, порицаваше я и я тормозеше. И всичко това, за да спечели по няколко секунди на кутия.
