Читать «Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша» онлайн - страница 5

– Търпение, Алина Старков. Ще се възземем, когато му дойде времето, не по-рано.

Търпение. Вечно това ме съветваше. Едва устоях на желанието да докосна голата си китка – празното място, отредено за костите на жар-птица. Вече притежавах люспите на морския бич и еленовите рога, но последната частица от пъзела на Морозов все още липсваше. Досега да сме се сдобили и с третата муска, ако Аппарат беше помогнал за нейното търсене или просто ни оставеше да се върнем на повърхността. Но позволението за това имаше своята цена.

– Премръзнах – повторих, прикривайки раздразнението си. – Искам да отида в Котлето.

Той се намръщи.

– Не искам да се спотайваш там с онова момиче...

Иззад нас се носеше неспирното мърморене на пазачите и едно име стигна слуха ми. Разрушая. Отблъснах ръката на Аппарат и закрачих решително към тях. Свещениците стражи застанаха нащрек. Подобно на всички свои събратя, те също бяха облечени в кафяво и носеха златния символ на лъчисто слънце – онзи, който красеше одеждите на Аппарат. Моят символ. Те обаче никога не се обръщаха директно към мен, нито говореха на останалите бегълци от Гриша. Вместо това стояха мълчаливо покрай стените на подземните помещения и ме следваха на всяка крачка като брадати, въоръжени с пушки привидения.

– Забранявам да я наричате така! – казах рязко. Всички втренчиха празен поглед напред, сякаш бях невидима. – Казва се Женя Сафин и ако не беше тя, още да съм пленница на Тъмнейший. – Никакъв отклик. Въпреки това забелязах как се изпружиха само при споменаването на името ù. Големи мъже с пушки, а се бояха от едно наплашено момиче. Суеверни малоумници.

– Мирно, Санкта Алина – намеси се Аппарат, стисна ме за лакътя и ме затика по скалния пасаж към помещението, в което приемаше посетители. Прорязаният със сребърни жилки таван беше инкрустиран с каменни рози, а по стените имаше изписани светци със златни ореоли. Явно стенописите бяха дело на Фабрикаторите, защото нито една обикновена боя не би издържала на студа и влагата в Бялата катедрала. Свещеникът се разположи на нисък дървен стол и с жест ме подкани да заема другия. Опитах да прикрия облекчението, с което се отпуснах върху него. Дори малко по-дълго стоене права ме караше да се задъхвам.

Той се втренчи в мен, оглеждайки изпитателно болнаво жълтеникавата ми кожа и тъмните сенки под очите.

– Женя определено би могла да се постарае повече.

Изминали бяха два месеца от схватката с Тъмнейший и все още не можех да се възстановя напълно. Скулите се извисяваха над хлътналите ми страни като гневни възклицания, а белият водопад на косата ми бе толкова рядък, че приличаше на разпиляна паяжина. Най-накрая бях успяла да придумам Аппарат да пусне Женя при мен в кухните с уговорката, че тя ще използва дарбите си, за да ми придаде по-представителен вид. От седмици насам това беше единственото ми общуване с някой Гриша. Наслаждавах се на всеки миг от него, на всяка достигнала до мен новина.