Читать «Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша» онлайн - страница 4
Лий Бардуго
– Просто съм малко непохватна. – И двамата знаехме, че това е лъжа. Макар сега да бях по-силна, отколкото когато пристигнах в Бялата катедрала – костите ми заякнаха, успявах да задържа храна, – все още бях немощна, а болки и постоянна умора терзаеха тялото ми.
– Тогава няма да е зле днес да си починеш.
Стиснах зъби. Още един ден затворена в килията. Успях обаче да преглътна чувството на безизходица и да се усмихна немощно. Знаех какво иска да види той.
– Толкова ми е студено – казах. – Ако постоя малко в Котлето, ще ми дойде добре. – Строго погледнато, това си беше самата истина. Кухните бяха единственото място в Бялата катедрала, където влагата не се усещаше толкова. По това време на деня поне един от готварските огньове, на които се приготвяше закуската, щеше да е запален. Голямата кръгла пещера сигурно вече бе изпълнена с аромата на печен хляб и сладка каша, която готвачите приготвяха от запасите сухи грахови зърна и мляко на прах, осигурени от съмишлениците на повърхността и грижливо складирани от пилигримите.
Потръпнах, за да придам по-голяма достоверност на думите си, но отговорът на свещеника се състоеше само от едно уклончиво „хъм“.
Някакво раздвижване в дъното на пещерата привлече вниманието ми: още пилигрими – току-що пристигнали. Не се сдържах и ги огледах с очите на стратег. Някои носеха униформи, които ги издаваха като дезертьори от Първа армия. Всичките бяха млади и физически силни.
– Няма ли ветерани? – попитах. – Ами вдовици?
– Придвижването под земята не е никак леко – отвърна Аппарат. – Мнозина са твърде стари или слаби, за да го понесат. Затова предпочитат да останат по домовете си.
Едва ли. Имаше пилигрими, които пристигаха с патерици и тояжки, колкото и стари и болни да бяха. Дори да издъхваха, идваха да зърнат Светицата на слънцето в последните си земни дни. Хвърлих предпазлив поглед през рамо. Успях само бегло да видя свещениците стражи: брадати тежковъоръжени мъже, застанали на пост при сводестия вход. Те бяха монаси, начетени попове като самия Аппарат – единствените, на които беше позволено да носят оръжие под земята. На повърхността пазеха портите и държаха настрана съгледвачи и неверници, като осигуряваха убежище само на онези, които им се видят благонадеждни. Напоследък броят на пилигримите беше намалял, а онези, които се присъединяваха към нашите редици, изглеждаха по-скоро сърцати, отколкото набожни. На Аппарат му трябваха бъдещи войници, не нови гладни гърла.
– Мога да отида при болните и старците – казах. Знаех, че напразно си хабя думите, но все пак реших да се пробвам. Нали това се очакваше от мен. – Светицата трябва да е сред своя народ, не да се крие като плъх из тунелите.
Аппарат се усмихна – милосърдна снизходителна усмивка, пред която пилигримите благоговееха и от която ми се щеше да закрещя.
– В размирни времена много живи създания търсят убежище под земята и така оцеляват – отвърна той. – Когато глупците свършат да воюват, тъкмо плъховете са тези, които продължават да властват над полята и градовете.
