Читать «Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша» онлайн - страница 7

Аппарат се дръпна рязко назад в стола. Свих вежди, преструвайки се на смутена.

– Какво не е наред? – попитах.

Той се прокашля, погледът му взе да се стрелка наляво-надясно.

– Нищо... Нищо няма – заекна.

Оставих сенките постепенно да замрат. Неговата реакция си струваше замайването, което ми причиняваше използването на този трик. Но това беше всичко, на което бях способна. Можех да накарам сенките да танцуват, нищо повече – жалко ехо от черната мощ на Тъмнейший, последица от сблъсъка, който едва не уби и двама ни. Открих го, докато опитвах отново да призова светлината. Стараех се да го усъвършенствам дотолкова, че да мога да се сражавам с негова помощ. Засега обаче нямах никакъв успех. Сенките ми се струваха по-скоро наказание, призраци на една по-велика мощ, чиято единствена задача бе да ме правят за смях – светицата на шашмите и огледалата.

Аппарат се надигна, опитвайки да възвърне самообладанието си.

– Отиваш в архива – решително отсече той. – Времето, прекарано в мълчаливо проучване и размишления, ще ти помогне да просветлиш съзнанието си.

Потиснах стона си. Това вече си беше същинско наказание – часове наред в безплодно прелистване на религиозни текстове, за да търся нещо, каквото и да било, за Морозов. Без да се брои, че в архива беше влажно, мизерно и пълно със свещеници стражи.

– Ще те придружа – добави той. Толкова по-добре.

– Ами Котлето? – попитах, опитвайки да прикрия отчаянието в гласа си.

– По-късно. Разру... Женя ще почака – продължи той, докато го следвах из скалния пасаж. – Знаеш, че няма нужда все към Котлето да се дърпаш. Може да се срещаш с нея и тук. Насаме.

Хвърлих бегъл поглед към стражите, които вървяха подир нас. Насаме. Това беше направо смехотворно. Но мисълта да стоя настрани от кухните определено не ме караше да се смея. Може би днес главният димоотвод ще бъде отворен за по-дълго от няколко секунди. Това беше слаба надежда, но само нея имах.

– Предпочитам Котлето – казах. – Там е топло. – Отправих му най-смирената си усмивка, позволих на устните си леко да се разтреперят и продължих: – Напомня ми за дома.

На него това му харесваше – представата за покорно девойче, свито край огнището, чиито поли оставят диря в пепелта. Поредната илюзия, още една глава в неговата Книга на светците.

– Много добре – каза той най-накрая.

Отне доста време, докато слезем от балкона. Името на Бялата катедрала идваше от алабастровите стени и внушителната главна пещера, където отслужвахме богослужения всяка сутрин и вечер. Но тя не свършваше само дотам, а представляваше просторна мрежа от тунели и пещери, истински град под земята. Ненавиждах всеки негов сантиметър. Влагата, която се процеждаше през стените, капеше от таваните и се стичаше на капки по кожата ми. Студът, който ме преследваше навсякъде. Гъбите и нощните цветя, които вирееха из пукнатините и скалните отвърстия. Мразех начина, по който отчитахме времето: утринните служби, обедните молитви, вечерните служби, дните на светците, дните за строг и по-лек пост. Най-силно обаче ненавиждах усещането, че наистина съм някакъв дребен плъх с бледа кожа и червени очи, който драска и се катери по стените на своя лабиринт с хилавите си розови лапки.