Читать «Фалшификаторът от черния кос» онлайн - страница 156

Сетне направи същото с Добрев, с Данкин и накрая с мен.

С моя милост беше особено сърдечен. Дълго ме тупа по гърба и на своя англо-испано-френско-български език ми обясни, че аз съм най-големият художник, а той — най-големият оператор in the world. След което извади от джоба си няколко изрисувани салфетки и с гордост показа на всички моя подпис върху тях.

Той все още смяташе, че авторът на тия рисунки съм аз!

Епилог с операция и без край

Часовникът показва три.

Стоим пред операционната зала на Медицинската академия и чакаме.

И мълчим.

Кротува дори капитан Добрев. А на мен гърлото ми се е свило на възел и устните ми са изпръхнали.

Чакаме.

Часовникът показва три. Секундарникът му отчайващо бавно тиктака: тик-так, тик-так… тик-так, тик-так…

А оня мускул в гърдите, който наричаме човешко сърце, блъска по-силно и по-бързо от часовника: бам-бам… бам-бам… бам-бам…

С усилия отклонявам очи от стрелката и ги отправям към картината на стената: букет полски цветя, и мисълта ми се връща към последните седмици, тъжните и смешни седмици с тъжните и весели разправии…

Нима можех да предположа, че краят на криминалния „случай Тони“ ще сложи началото на нов медицински „случай Тони“?

Споровете избухнаха веднага след процеса. Най-напред те се ограничиха в нашите служебни среди, сетне преминаха към медицинските и накрая обхванаха и висотите академични сфери. И колкото повече Тони отиваше „нагоре“, толкова повече той се превръщаше в един рядък в историята на медицината случай. Моят приятел постепенно, но сигурно се изплъзваше от ръцете ни и ставаше обект на изследвания и демонстрации в институти, кабинети и аули, и вече виждах как забравят, че в края на краищата той е и човек, който следва да бъде излекуван.

Един ден отидох при професор X, известен наш психиатър, който тъкмо се занимаваше с Тони: подлагаше го на психоанализи, електрошокове и всевъзможни тестове, наблюдаваше поведението му, анализираше рисунките му… Професор X беше във възторг, че има такова уникално опитно зайче.

— Тони е неоценим — каза той. — С негова помощ ще прокараме нови пътища в науката.

— Професоре, а какво ще стане по-нататък с него?

— Не съм сумирал още окончателните си изводи, но няма спор, че в лицето на Тони ние имаме едно рядко срещано в медицината явление, което би следвало да използуваме най-радикално. Естествено, ще се опитам да доведа неговото психофизическо състояние до по-нормално равнище. Освен това ще препоръчам Тони да бъде пратен да се учи при нашите най-добри художници, а по-късно да бъде командирован из големите музеи в чужбина и накрая да му бъде устроено едно прилично ателие, където би могъл да работи спокойно. Не се съмнявам, че в недалечно бъдеще ние ще бъдем свидетели на първата му самостоятелна изложба. Ще бъде сензация.

— Но ще си остане недъгав…

— Уви, неговият недъг е органичен. Той ще остане недъгав до края на своите дни. Но в същност какво значение има неговият недъг? В негово лице човечеството ще има един изключителен обект в областта на изобразителните изкуства…