Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 155
Фани Флаг
Госпожа Адкок помоли да бъде върната в старческия дом и бе паднала духом, защото според думите й: „Оказа се, че Уолтър не е мъж на място“.
От болницата съобщават, че господин Дънауей е в задоволително състояние.
Магистрала 90
Бил и Марион Нийл и осемгодишната им дъщеря Патси, които пътуваха вече цял ден, минаха покрай крайпътна сергия, където според табелата продаваха: „Пресни яйца, мед, пресни плодове и зеленчуци, пресни сомчета, студени напитки“.
Бяха жадни и Бил обърна назад и слязоха от колата. На сергията нямаше никого, но зърнаха двама стари мъже с гащеризони да седят под огромен дъб отстрани. Единият стана и тръгна към тях.
— Здравейте, какво ще обичате?
Когато чу гласа, Марион осъзна, че старецът всъщност е жена със снежнобяла коса и кафеникава, обрулена от времето кожа.
— Три коли, ако обичате.
Патси гледаше бурканите с мед, подредени на един рафт.
Докато старата жена отваряше студените бутилки, Патси посочи бурканите и попита:
— Какво има в тях?
— Това е див мед, направо от кошера. Не си ли виждала див мед?
Патси я зяпна очаровано.
— Не, госпожо.
— Откъде сте?
— От Бирмингам — отвърна Марион.
— Я виж ти! И аз съм оттам. Живеех в едно градче малко по-надолу. Сигурно не сте го чували. Казва се Уисъл Стоп.
— О, знаем го — рече Бил. — Там, където минаваше влакът. Имаше кафене, в което предлагаха скара, доколкото си спомням.
Старата жена се усмихна.
— Точно така.
Бил посочи табелата.
— Не знаех, че толкова на юг има сомчета.
— Има, как да няма! И са много по-големи. Днес обаче не мога да ви предложа.
Старицата погледна русото момиченце, за да провери дали слуша.
— Миналата седмица хванах един сом, но беше толкова голям, че не успяхме да го извадим от водата.
— Наистина ли? — възкликна Патси.
Сините очи на жената блеснаха.
— О, да. Всъщност беше толкова голям, че след като го снимахме, само снимката тежеше двайсет килограма.
Момиченцето килна замислено глава настрани.
— Сериозно?
— Абсолютно. Но щом не ми вярваш… — Жената се обърна и се провикна към мъжа на двора: — Хей, Джулиан! Я ми донеси от къщата онази снимка на сома, дето го хванахме миналата седмица.
Той отвърна лениво:
— Не мога, много е тежка. Ще си сецна гърба…
— Виждаш ли, нали ти казах.
Бил се разсмя, а Марион плати за безалкохолните. Тъкмо си тръгваха, когато Патси дръпна майка си за роклята.
— Мамо, може ли да си вземем мед?
— Миличка, вкъщи сме пълни с мед.
— Моля те, мамо, нямаме див мед. Моля те!
Марион я погледна и се предаде.
— Колко струва медът?
— Медът ли? Ами, да видим… — Старата жена започна да брои на пръсти, след което каза: — Няма да повярвате, но извадихте голям късмет, защото днес… медът е безплатен.
Патси се ококори.
— Наистина ли?
— Да.
Марион каза:
— О, ужасно ми е неудобно. Не бихте ли приели поне няколко долара?
Старицата поклати глава.
— Не, медът е безплатен. Заслужихте си го съвсем честно. Оказа се, че дъщеричката ви е моя клиент номер един милион за този месец.
— Сериозно!? — възкликна Патси.
— Абсолютно.
