Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 149

— Не, скъпа. Нищо не бихте могли да направите. Тя не беше болна. В неделя винаги я взимахме с нас на църква и тя обикновено бе облечена, готова и ни чакаше, седнала на верандата. Но онази неделя, когато се приготвихме да тръгваме, нея я нямаше, което бе крайно необичайно. Рей, съпругът ми, почука на вратата, и понеже тя не отвори, влезе вътре и след минутка излезе. Попитах го: „Рей, къде е госпожа Тредгуд?“, а той отвърна: „Скъпа, госпожа Тредгуд е починала“, седна на стъпалата и се разплака. Умряла в съня си, в мир и покой. Струва ми се, че тя знаеше, че времето й наближава, защото винаги когато отидех у тях, ми казваше: „Джони, ако нещо се случи с мен, искам да дадеш тези неща на Ивлин“. Много ви ценеше. Хвалеше ви непрекъснато и казваше, че един ден със сигурност ще пристигнете с новия си кадилак и ще я повозите. Бедничката, когато умря, нямаше нищо повече от няколко дребни вещи. Това ме подсеща, че трябва да ви донеса нещата.

Госпожа Хартман излезе и се върна със снимка на голо момиче, люлеещо се на люлка на фон от сини балончета, кутия от обувки и бурканче, в което като че ли имаше някакви песъчинки.

Ивлин взе бурканчето.

— Какво е това, за бога?

Госпожа Хартман се засмя.

— Жлъчните й камъни. Бог знае защо е решила, че ще ги искате.

Ивлин отвори кутията от обувки. Вътре намери акта за раждане на Албърт, дипломата на Клио от школа за хиропрактори „Палмър“ в Девънпорт, Айова, от 1927 г. и петнайсетина некролога. Под тях имаше плик със снимки. На първата имаше мъж и момченце с моряшко костюмче, седнали на полумесец. Следващата бе училищна снимка от 1939 г. на русокосо момче; на гърба пишеше: „Чуканчето Тредгуд на 10 години“. После Ивлин взе семеен портрет на Тредгуд, направен през 1919, и имаше чувството, че хората на снимката са й стари приятели. Веднага разпозна Бъди с блесналите очи и широката усмивка. До него бяха Еси Ру и близначките, и Леона, заела царствена поза… и малката Иджи с дървеното си петле. А най-отзад с дълга бяла престилка стоеше Сипси с изражение, което показваше, че приема позирането за снимки много сериозно.

Под портрета намери фотография на млада жена с бяла рокля, застанала в същия този двор, която бе засенчила очи с ръка и се усмихваше на фотографа. Ивлин си помисли, че това е едно от най-прекрасните създания, които е виждала, с тези дълги мигли и тази мила усмивка. Но не можа да разбере коя е и попита госпожа Хартман дали знае.

Госпожа Хартман сложи очилата си, които бяха окачени на верижка около врата й, и гледа снимката известно време озадачено.

— А, сетих се коя е! Това е онази нейна приятелка, която дошла да живее тук от Джорджия… Рут не помня коя.

„Мили боже!“, помисли си Ивлин. Това беше Рут Джеймсън. Снимката вероятно бе направена през първото й лято в Уисъл Стоп. Тя отново се вгледа в нея. Досега не й бе хрумвало, че Рут е била толкова красива.

На следващата снимка побеляла жена с ловджийска шапка седеше на коляното на Дядо Коледа пред надпис: „Весели празници, 1956“.