Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 148
Фани Флаг
На Ивлин и през ум не й бе минавало, че е забавна или че има сладък акцент, но май всеки път, когато кажеше нещо, останалите жени виеха от смях. Ивлин се радваше на новопридобитата си популярност и се възползваше от нея, като вечер събираше останалите пред камината. Най-близките й приятелки бяха три домакини от Таузънд Оукс, едната се казваше Дороти, а другите две Стела. Четирите си основаха частен клуб на дебеланите и се заклеха, че ще се срещат веднъж годишно до края на живота си; и Ивлин знаеше, че ще спазят обещанието.
След упражненията за разтягане и гъвкавост тя облече новия си морскосин анцуг и се отби на рецепцията, за да вземе пощата си. Ед прилежно й препращаше всички писма и обикновено нямаше никакви важни съобщения, но днес видя писмо с клеймо от Уисъл Стоп, Алабама. Отвори го и се зачуди кой ли би й писал тук.
„Уважаема, госпожо Кауч,
С прискърбие трябва да Ви съобщя, че миналата неделя малко след шест и половина сутринта Вашата приятелка госпожа Клио Тредгуд почина в дома си. При мен има няколко неща, които тя ви остави. Със съпруга ми с радост ще ги занесем в Бирмингам или Вие можете да дойдете да ги вземете, когато Ви е удобно. Моля Ви, обадете ми се на телефон 555–7760. У дома съм си по цял ден.
Искрено Ваша,
Госпожа Джони Хартман
Съседка“
Изведнъж Ивлин престана да се чувства сладка и просто и се прииска да се прибере вкъщи.
Уисъл Стоп, Алабама
Ивлин изчака първия топъл ден от пролетта, за да се обади на госпожа Хартман. Някак си не можеше да понесе мисълта, че ще види за пръв път Уисъл Стоп посред зима. Позвъни на вратата и й отвори приятна на вид жена с кафява коса.
— Госпожо Кауч, заповядайте. Много се радвам да се запознаем. Госпожа Тредгуд толкова ми е разказвала за вас, че все едно вече ви познавам.
Въведе Ивлин в безупречно чиста кухня и сложи на масата две чаши кафе и прясно приготвен кекс в порцеланов поднос.
— Много съжалявам, че се наложи да ви изпратя онова писмо, но знаех, че ще искате да научите.
— Благодаря ви. Нямах представа, че е напуснала „Розовата тераса“.
— Знам. Приятелката й, госпожа Отис, почина седмица след като вие заминахте.
— О! Нямах представа… Защо не ми се е обадила?
— Мислеше, че е редно да го направи, но каза, че сте на почивка и не иска да ви притеснява. Такава си беше, винаги мислеше за другите… Преместихме се в съседната къща малко след като съпругът й почина и я познавам има-няма трийсет години, а нито веднъж не съм я чула да се оплаква. Нито веднъж. А животът й не бе лек. Синът й, Албърт беше като дете. Но всеки ден тя ставаше, бръснеше го, къпеше го, пудреше го, слагаше му колана за хернията — грижеше се за него като за бебе дори след като стана голям мъж… На света не е имало по-обичано дете от Албърт Тредгуд. Бог да я благослови, страшно ми липсва, а знам, че липсва и на вас.
— Да, и се чувствам ужасно, че не бях тук. Може би щях да успея да направя нещо, да й намеря лекар или нещо друго.
