Читать «Жената жерав» онлайн - страница 95

— Но е една сладка отрова?

— Понякога.

— Ето, виждаш ли? — отвърна Кумико. — Колко си откровена. Това харесвам най-много у теб.

— Е, ти си единствената.

Кумико отново й подаде купата.

— Заповядай. Знам, че искаш да опиташ. Тази отрова е по-сладка от повечето отрови по света.

Аманда остана за миг неподвижна, после заобиколи леглото и предпазливо надникна в купата.

— Просто да си взема с пръсти?

— Ето така — Кумико гребна малко и го поднесе до устата на Аманда. — Хапни.

Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…

… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…

… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…

(Или искаше нещо да й бъде поднесено…)

— Аманда? — гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:

— Хареса ли ти?

Аманда преглътна, още замаяна.

— Не е каквото очаквах.

— С всичко е така.

— Нещата наред ли са тук? — попита и Клеър с блеснали, любопитни очи.

— Съвсем наред — отвърна Кумико. — Защо питаш?

— Аз…

— Трябва да се връщам на партито — прекъсна я Кумико. — Нищо, че повечето хора са ми непознати.

Тя кимна за довиждане на майката и дъщерята, остави купата с ориза, подмина Клеър и заслиза по стълбите към шума на гостите. Аманда се чувстваше прекрасно, макар и изтощена, сякаш след усилено изкачване на планински склон. Дишаше през устата, отгласът от вкуса на езика й я объркваше, разсейваше мислите й.

— Значи това беше тя? — каза Клеър. — Какво правехте тук, за бога?

Но Аманда имаше сили само да се престори, че проверява спящия Джей Пи, защото при този въпрос недвусмислена аленина плъзна нагоре по бузите й.

— Избягваш ме — каза Рейчъл и го приклещи вън в двора, докато той прибираше поднос с мръсни чаши към кухнята.

— Разбира се, че те избягвам — отвърна Джордж. — Как иначе да се държа?

Бяха застанали малко встрани от останалите гости, някои от които вече — слава богу — си тръгваха, тъй като бяха минали два часа, а никакви нови апликации не бяха нито показани, нито предложени на търг — изобщо не се беше случило нищо от онова, което всички тези тайнствени хора бяха очаквали да се случи. Обявяването на голямата вест все още предстоеше, но тя бездруго нямаше да заинтересува никого от тръгващите си, нямаше да ги заинтересува дори самият факт, че изобщо се предвижда съобщаване на новина. Макар че точно в момента Джордж беше готов да размени десетима непознати гости срещу необходимостта да разговаря с Рейчъл.