Читать «Жената жерав» онлайн - страница 9

И тогава се хвана да казва нещо глупаво, нещо напълно безсмислено.

— Името ми — каза мъжът — е Джордж.

Каза го на жерава.

Сякаш в отговор, птицата наведе дългата си шия ниско, ниско, раменете й останаха изправени, а крилата — разперени широко. После започна да маха с тях по различен начин, така че малко остана да падне напред върху мъжа.

Той се дръпна назад още крачка и когато птицата се откъсна от земята, снежнобялата й гръд мина на сантиметър от връхчето на носа му. Мъжът извърна глава и проследи с очи как жеравът умело се издигна право нагоре, за да не се блъсне в къщата, стигна до най-високата точка на покрива и кацна там за момент. Изправи се точно пред лунните лъчи, които рязко очертаха неподвижния му силует на фона на небето.

После птицата наведе глава още веднъж, разпери крила, гмурна се отново над задния двор, прелетя над него, опънала назад тънките си черни нозе, а после се заиздига нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре, и нагоре, докато не се превърна само в звезда насред останалите в нощното небе, а след това изчезна напълно.

Мъжът, Джордж, бавно се надигна от замръзналата земя, из голото му тяло започваше да пълзи тревожна болка. Целият трепереше вече толкова силно, че можеше да стои изправен, но не и да пристъпи и се зачуди дали не изпада в термичен шок. Трябваше му горещ душ, при това спешно, макар че не беше сигурен дали има сили изобщо да стигне до къщата…

И тогава го чу още веднъж, и по тялото му сякаш пробяга електричество. Скръбният звук, жалейният повик, който го беше накарал да излезе на студа. Печалната нота откънтя в мразовития ясен въздух, сякаш самата нощ го викаше. Жеравът му казваше своето „довиждане“, своето „благодаря“, своето…

И тогава мъжът осъзна, че викът не идваше от тази немислима птица, изчезнала от двора, от живота му, от света тук и сега. Скръбта се беше освободила от неговото собствено тяло, беше се отронила от ледените му посинели устни, беше се откъснала от гърдите му, пазещи все още биещото му, но вече безвъзвратно разбито сърце.

— Но тук пише Пати.

— Да, така пише и на бланката с поръчката.

— Аз да ви приличам на Пати?

— Предполагам, помислили са, че фланелката е за жена ви.

— Жена ми се казва Колийн.

— Е, тя поне със сигурност не е Пати…

— Човекът го записа пред очите ми. П-а-д-и. Пади. А сега, моля, следете пръста ми, докато ви соча буквите, които без никакво съмнение изписват Пати.

— Да, същото пише и на бланката с поръчката.

— Но аз видях как човекът записа друго.

— Вероятно като са видели, че фланелката е розова…

— Те? Кои са те?

— Хората в печатницата.

— Това тук не е печатница, така ли?

— Не и такава печатница. Ние се занимаваме най-вече с предпечат на флаери, дизайн на плакати и такива…

— Значи, вие сте печатница, в която не се печата.

— Не, нищо подобно, нали ви казах, че тук се занимаваме с дипляни и…