Читать «Жената жерав» онлайн - страница 8

Явно седемдесет беше минимумът и на жерава. Птицата беше допуснала същата грешка, която допускаха всички хора в живота на мъжа — на пръв поглед виждаха в него мъж, но скоро, след по-внимателно вглеждане установяваха, че той всъщност е само един симпатяга.

— Съжалявам — каза мъжът на жерава, а от очите му потекоха сълзи. — Толкова съжалявам.

Изведнъж стрелата мръдна в ръцете му. Явно жеравът беше трепнал неволно, беше бутнал с крило напред и от това стрелата се плъзна през пръстите на мъжа.

И спря.

Мъжът напипа нещо на нея. Малка пукнатина в дървото. Вгледа се отблизо. На слабата светлина не се виждаше почти нищо, но да, в тялото на стрелата имаше пукнатина, достатъчно голяма, за да я проследи дори с премръзналите си пръсти. Пукнатината се проточваше надлъж, явно отворила се, докато жеравът се беше борил и пляскал с грамадното си силно крило. Мъжът дори усети, че цялата стрела е леко изкривена на една страна.

Погледна отново в очите на жерава. Птицата все така го гледаше в отговор, мислейки си неизвестно какво.

Със сигурност беше напипал пукнатината случайно. Абсурд беше да мисли, че създанието му я беше показало.

Но също така беше абсурд ударен със стрела жерав да кацне в задния му двор.

— Ще опитам — каза мъжът.

Стисна стрелата възможно най-близо до мястото, където тялото й беше проболо крилото и я задържа възможно най-неподвижно. С другата си ръка я хвана съвсем до пукнатината. Студът беше вече толкова свиреп, че болката в ръцете му беше несъмнена. Сега. Сега или никога.

— Моля те — прошепна мъжът. — Моля те.

И счупи стрелата.

Мощен звук раздра въздуха, звук не от счупването на дървото, а подобен на плющенето на грамадно знаме, блъскано от вятъра. Жеравът се изправи на крака, размаха широко и двете си крила, а в изненадата си мъжът падна назад върху бетонните блокчета, оградили моравата. Вдигна ръка, за да се предпази, защото острият връх на стрелата изхвърча от раната, перна го по лакътя, без да го нарани, изцапа кожата му с кръвта на жерава, задната дървена част с перата също изчезна в мрака. По-късно мъжът така и не успя да намери нито една от двете половини и убедено реши, че кръвта по тях е била твърде голямо изкушение за някоя гладна зимна лисица, която ги е отмъкнала нанякъде.

Птицата се изправи високо над него, протегна главата си нагоре към нощното небе и отново изпрати към луната беззвучния си вик. Размахът на крилата й, разперени в пълната си дължина, надвишаваше ръста на мъжа. Жеравът ги заразмахва с дълги, бавни, мощни движения. Мъжът виждаше, че кръв продължава да мокри перата около раната, но птицата изглежда остана доволна от състоянието на болното крило.

После застина неподвижна, разперила широко крила.

Извърна глава, за да погледне мъжа със своето немигащо око — златен къс под тъмната аленочервена корона. За един фантастичен миг мъжът се зачуди дали жеравът няма да посегне, да го прегърне с крилата си и да го вдигне от земята, защото може би стореното преди малко е било някакъв изпит, който мъжът беше преминал успешно, докато, ако се беше провалил, щеше да забрави на секундата за цялата случка, сякаш никога не е била.