Читать «Жената жерав» онлайн - страница 67

Това са сълзи от гняв, каза си, когато избухна в плач над марулята в хлебчето си, приготвено набързо сутринта, при това без майонеза, защото двамата с Джей Пи закъсняваха за детската градина. Сълзи от гняв.

Но Анри беше прав. Нямаше голямо значение от какво са сълзите.

— Добре ли сте? — попита един глас до нея.

В другия край на пейката седеше друга жена, жена, която Аманда беше мярнала едва-едва, когато сядаше, жена, която също, по някаква смайваща причина, също беше облечена в слонова кост. „Я се стегнете, бе, хора, още е не е свършил шибаният януари!“

Лицето на тази жена обаче беше мило, лице, което (Аманда с изненада се улови, че мисли точно това) е видяло много и от всички преживени премеждия жената с това лице е излязла обогатена не толкова с познание за света, колкото с познание за самата себе си, при това по-дълбоко, отколкото Аманда някога би могла да се надява да постигне.

— Имам дълъг ден — прокашля се тя смутено. После се върна към сандвича си.

— А — продължи жената до нея. — Митовете разказват, че светът бил създаден за един ден, ние слушаме, пуфтим и ги наричаме метафори и алегории, но в дни като днешния ни се струва, че дори до предобед да се обърнем наопаки и да успеем да създадем вселената, все ще се намери някой, който да ни задължи да присъстваме на оперативката следобед.

Аманда се усмихна учтиво и усети първите предупредителни сигнали в главата си — беше седнала до някаква луда. Но после си каза, не, нищо подобно. Тази особена дребничка жена някак си я беше разбрала и й беше споделила разбирането си. Да, в някакъв смисъл това беше странно, но от друга страна беше и странно успокояващо.

Не спирам да повтарям „странно“, помисли Аманда. Акцентът на жената беше странно (ето пак!) неопределим, ясен, но чуждестранен и сякаш подсказваше, че жената идва не от далечни места, а от далечни, древни времена. Аманда поклати глава. Не, помисли, сигурно просто е от Близкия Изток. Или нещо подобно.

— Простете — кристално и отчетливо произнесе жената, и от тона й стана ясно, че това „простете“ не означава „съжалявам“. Това „простете“ означаваше „моля да ме извините“.

Аманда я погледна.

— Знам, че ситуацията е малко невероятна — рече жената, — но кажете ми, вие не сте ли случайно Аманда Дънкан?

Аманда замръзна, както дъвчеше сандвича.

— Простете — повтори жената и този път думата означаваше точно „съжалявам“. — Удивително, нали? — продължи. — Не сме се срещали, но имам чувството, че се познаваме отдавна.

Аманда се изправи като свещ от смайване.

— Кумико?

И внезапно осъзна, че жената до нея може да бъде само Кумико и никоя друга.

Един колоездач, може би дори същият, който събори кафето й — за Аманда те всички изглеждаха еднакви с впитите в слабините трика и аура на нахално–превзето превъзходство — профуча опасно близо до пейката, принуждавайки двете жени инстинктивно да се дръпнат назад. Аманда изпусна сандвича с маруля, той падна на плочите и остана да лежи там като жертва на убийство.