Читать «Жената жерав» онлайн - страница 68

— Шибани колоездачи! — изкрещя тя подире му. — Мислят си, че светът е техен! Мислят си, че могат да си правят каквото им скимне! Оплакват се, че им пречиш, дори когато всъщност СИ СЕДНАЛ НА ШИБАНА ПЕЙКА В ПАРКА!

После се отпусна назад, без обяд, без кафе, бясна, че сълзите отново пълнят очите й, бясна на усещането, че почвата се изплъзва изпод краката й, при това без никаква причина, бясна от факта, че вследствие от гнева й нищо в света не се е променило, нищо, всъщност само нещо съвсем мъничко, нещо, което тя не е в състояние точно да определи, нещо, което сякаш загребва целия й живот и го премества целия по-нагоре по един стръмен планински склон и, ето, сега тя трябва да се катери, за да го достигне, но когато стигне до мястото, вижда, че там няма нищо, освен още и още склон, а в бъдещето никога няма да има нищо друго освен още и още склон до края на дните й, а ако това е така, то какъв е шибаният смисъл? Изобщо?

Някой пъхна хартиена кърпичка под носа й. Изнервена от точката, от която всъщност бяха тръгнали мислите й и от скоростта, с която бяха достигнали едно тревожно ниво на депресивност, Аманда пое кърпичката от жената, от Кумико (колкото и невероятно да беше това!), и си изтри сълзите.

— Знам — каза Кумико. — И аз ги мразя.

На Аманда й трябваше известно време да осъзнае за какво говори Кумико. А когато осъзна, вдигна очи към нея и избухна в нов порой от сълзи.

Които ни най-малко не бяха от гняв.

— Печатница Дънкан.

— С известния художник Джордж Дънкан ли говоря? — Това сте вие, нали?

— О, Джордж, хайде стига? Защо си такъв свенлив? Взех номера ти от Интернет?

— Тази история приключи. Мислех, че сме се…

— Не, не е приключила? Видях картините, които сте обявили за продажба? В момента ги гледам на монитора? Историята въобще не е приключила, нали, Джордж?

— Имах предвид, че историята между нас двамата с теб приключи. И ти го знаеш. Ти така пожела. И аз се съгласих…

— Но това беше преди да станеш известен?

— Едва ли точно „известен“, виж, аз…

— А цените, Джордж? Не се ли целите малко високо?

— Този сайт не е наш. Ние не сме определяли никакви цени. Дори не знаем как изобщо започна всичко това. Беше като взрив…

— Кои сте вие? Ти и тази Кумико? Така е името й, нали? Кумико?

— Рейчъл, сега ще затворя телефона и не искам повече да ми се…

— Двойка, която твори заедно? Колко мило?

— Наистина трябва да престанеш да повишаваш интонацията си на края на всяко изречение. Звучиш като пълна глупачка.

— …

— Съжалявам. Не исках да…

— Майната ти, Джордж. Просто се опитвам да бъда мила. Опитвам се да бъда приятелски настроена. Искам да кажа, след като ти разби сърцето ми…

— Това изобщо не е вярно. Тайни срещи. Пълна секретност. Ти така и никога не се радваше на компанията ми.

— Не е честно? Тайната беше за доброто и на двама ни? Искам да кажа, ще се радвам да кажа на Аманда за нас сега, ако това е, което искаш…

— Заплашваш ли ме?

— …

— Сега ще затворя телефона. Наистина.

— Чакай. Чакай? Съжалявам? Знам колко груба мога да бъда. Знам. Но…

— Но какво?

— Не мога да понеса да си жесток към мен, Джордж. Ти си всичко друго, но не и жесток.