Читать «Жената жерав» онлайн - страница 56

— Не си длъжна да ми ги показваш — каза Джордж.

— Знам.

— Готов съм да почакам. Казах ти, че съм готов да те чакам вечно.

Тя го загледа сериозно.

— Даваш ми твърде много власт над себе си, Джордж. Още не ми тежи, но може и да ми дотежи, а аз не искам това да се случва — тя докосна ръката му. — Знам, че го правиш от прекомерната си доброта, но ще дойде ден, когато и на двама ни ще ни се иска да не се отнасям с теб толкова предпазливо. А неотстъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.

Джордж преглътна.

— Добре тогава — рече. — Много бих искал да видя останалите ти плочки.

Устата на Кумико се отвори в едно деликатно „О“ на радостна изненада.

— Наистина ли искаш, Джордж? Първата ми мисъл беше да ти откажа. Колко прекрасно, значи искаш? Ще ти ги покажа, разбира се.

После тя развърза лентата и обърна към него първата плочка.

Беше почти изцяло покрита с пера. Те се разтваряха във ветрило, преплитаха се едно върху друго, образуващи искрящо бял взрив. В средата едно–единствено перце, също бяло, но в леко по-различен оттенък, за да се откроява, беше изрязано и усукано във формата на новородено бебе.

— Тези не се продават — промърмори Кумико, все още колебаеща се дали да покаже на Джордж и останалите плочки.

— Не, не се продават — повтори тихо Джордж в почти безмълвно съгласие.

— Но ти какво би добавил тук? — попита тя. — Какво липсва на тази картина?

— Нищо не й липсва — отговори Джордж, а очите му се плъзгаха по извивките на бялото, по леко изпъкващия контур на бебето.

— Знаеш, че това не е вярно — каза Кумико — и те моля да помислиш върху въпроса ми.

Джордж загледа отново картината внимателно, стараейки се да прекъсне връзката с рационалното си съзнание, да остави белият образ просто да се рее из главата му, да позволи на други образи да се свържат свободно с него.

— Аз бих добавил едно отсъствие — каза. — Отсъствие от думи. В тази картина личи някаква загуба — Джордж примигна и дойде на себе си. — Така ми се струва.

Кумико кимна.

— Можеш ли да изработиш това отсъствие? Ще направиш ли за мен и други форми от думи, както досега?

— Разбира се — отвърна Джордж. — Каквото поискаш.

Двамата се обърнаха отново към плочката.

— Какво се случва тук? — попита той. — Нали каза, че е мит? Какъв мит?

Кумико само кимна и Джордж реши, че няма да му отговори.

Но после тя заговори и заразказва началото на една история.

Тя се ражда като дъх сред облака, каза Кумико.

И продължи да разказва нататък.

Следващият понеделник, след уикенд, прекаран с Кумико, уикенд, отново беден откъм лични подробности, но преливащ от чувство на яснота, спокойствие и сладък копнеж, Джордж окачи в ателието третата им обща плочка, последната от работите им извън личните трийсет и две в куфара.

Кумико беше взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие — юмрук срещу лице — без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.