Читать «Жената жерав» онлайн - страница 52

Джордж рамкира дракона и жерава, но предварително си даде време да обмисли каква рамка би била най-подходяща за тях. Обикновена плоска рамка изобщо не можеше да свърши работа, физическата дълбочина на материала на плочката изключваше простото й притискане под стъкло. Освен това, стандартните рамки бяха направени да пазят в себе си снимки за дечица със снежнобели усмивки и гушнали златните си ретривъри, но не и нещо толкова предизвикателно, толкова живо като апликацията на Кумико.

След няколко проби и грешки — без стъкло, с матово или лъскаво паспарту, поставена върху хоризонтална повърхност, за да може да се гледа отгоре — най-сетне Джордж затвори картината в плитка стъклена кутия, за да остави въздух около образите, подобно на макет. Всички ръбове на кутията бяха подчертани със златна ивица и създаваха усещането, че картината вътре стои там от стотици години и ще се разпадне на прах, ако бъде извадена. Така рамкирани, образите заприличаха на реликва от някаква алтернативна реалност, на артефакт, дошъл незнайно откъде, и попаднал в нашия свят напълно случайно.

Последва въпросът къде да постави картината.

Отначало я окачи вкъщи, но решението изобщо не се оказа добро. Над лавицата на камината жеравът и драконът изглеждаха безкрайно не на място, подобно на гости чужденци, които с любезна усмивка мълчаливо се чудят кога ли ще приключи досадното парти, на което са ги поканили. Стените в другите стаи пък бяха отрупани с книги, нямаше достатъчно въздух, а картината трябваше да диша, затова Джордж я окачи над леглото си. След един стряскащо неясен мокър сън обаче (свлачища, ливади и армии, тъпчещи самата му кожа) побърза да я свали.

Така че в крайна сметка нямаше къде другаде да я сложи, освен в ателието — така поне щеше да я гледа всеки ден, а и там картината се вписваше идеално, бдеше сякаш над него, беше си съвсем на място сред мострите на услугите, които фирмата на Джордж предлагаше. А и, разбира се, ателието беше мястото, където той беше срещнал Кумико. Навярно затова плочката, пресечната точка на неговото изкуство и нейното, изглеждаше най-естествено окачена там, където се бяха пресекли и житейските пътища на двама им.

Джордж окачи картината над бюрото си — на място, както му се стори, малко далеч от погледа на външни хора, където образите не можеха да бъдат видени съвсем ясно.

Но.

— Какво, за бога, е това? — каза мъжът с костюма, дошъл сам да прибере поръчката си от новоотпечатани хендаути, тъй като, по собствените му думи, секретарката му била болна. Джордж вдигна очи от бюрото си и от новата малка апликация, върху която работеше и която под пръстите приемаше формата на натюрморт с плодове (или може би на куче кокер шпаньол).

— Не питайте мен — отговори му Мехмет, все още сърдит, че не му бяха дали плочката, когато я беше поискал. — На това в Турция не му викаме изкуство.

— Тогава турците наистина сте някакви пълни глупаци — отвърна мъжът с костюма смаяно и някак зашеметено. — Ваша ли е? — обърна се той към Джордж с такова участие, сякаш очакваше да чуе решението на проблем, чийто отговор беше търсил през целия си живот. Джордж си даде сметка, че във „Ваша ли е?“ се крият и двата смисъла. Джордж ли е изработил картината? Но също така — и това беше по-любопитното — Джордж ли е собственикът й?