Читать «Жената жерав» онлайн - страница 4

„По-скоро“, помисли мъжът, „тя се бои, но не от мен.“

Разтърси глава. Подобни мисли с нищо не помагаха. Студът вън беше толкова жесток, че вместо да го разсъни, сякаш го приспиваше и за секунда мъжът си каза, че сигурно така се чувстват хората, които загиват в снежни бури, сигурно потъват в тази летаргия, която, противно на обстоятелствата, стопля човека. Разтри ръцете си, но се спря, да не би рязкото движение да подплаши птицата.

Но птицата не помръдна.

Чапла?, помисли мъжът. Щъркел? Но създанието пред него по нищо не приличаше на прегърбените мораво-сивкави птици, които понякога беше виждал да се прокрадват край предградието, подобно на отдавна некъпани възрастни господа.

И тогава думата дойде при него. Кой знае дали беше прав, кой днес вече знае тия работи — точните имена на птиците, точните имена на нещата въобще — кой изобщо си прави труда да помни в днешния век, когато знанието се влива в един общ облак и се забравя, а след това бива забравена и самата необходимост да се помни? Но мъжът си спомни името на птицата и независимо че то дойде незнайно откъде, независимо че нищо не доказваше верността му, именно то беше точното име. Мъжът го знаеше и когато го произнесе, беше абсолютно сигурен.

— Жерав — каза тихо мъжът. — Ти си жерав.

Сякаш в отговор на името си, жеравът се обърна, окото му все така гледаше мъжа, и тогава мъжът видя, че крилото, което птицата досега беше крила от него, не беше сгънато под ъгъл както другото. Не, беше мъчително протегнато.

— О, мамка му — прошепна мъжът, думите изскочиха от устните му сред безпомощното облаче пара от дъха му. — О, не.

Стрелата беше дълга, необикновено дълга, поне метър и двайсет, и колкото повече мъжът я гледаше, толкова по-ясно разбираше, че това е една ужасяващо истинска стрела, с три реда майсторски изрязани пера, прикрепени диаметрално на равни разстояния в единия й край и с широко поне два пръста, лъскаво, проблясващо острие в другия. Нещо в стрелата подсказваше особена древност, подсказваше, че е изработена от същинско, скъпо дърво, а не от балсова дървесина или от бамбук, или от каквото там се правят клечките за хранене в китайските ресторанти, подсказваше, че е много, много по-страшна от деловите на вид пръчки, с които стреляха на олимпиадата състезателите по спортна стрелба с лък.

Това беше стрела за убиване. Стрела за убиване на хора. Над такава стрела средновековният кръстоносен стрелец се е молил на Бог да благослови полета й и да я прати право в черното сърце на неверника. Сега, когато очите на мъжа вече търсеха кръвта, той я видя — тъмно петно в краката на жерава, там, където алената течност беше покапала от върха на стрелата върху тревата, покрита със слана.

Кой в днешни дни би стрелял с такава стрела? И къде? И, за бога, защо?

Мъжът пристъпи напред да помогне на жерава, без да знае какво точно трябва да стори, изпълнен с увереност, че няма да се справи, но птицата не се отдръпна от него и това така го изненада, че той спря на място. Изчака още миг и после изведнъж заговори създанието: